Ърл Гарднър - Ленивият любовник

— Не зная. Вероятно малка неизправност на колата, свещите или нещо друго. Детективът не е влязъл, въртял се около входа в очакване тя да излезе. После я е проследил до „Уестуик“.

— О’кей, чудесно — одобри Мейсън. — Нещо друго? Каквото и да е?

— Не. Мъчим се да открием бегълците — каза Дрейк. — Забавна история, Пери. И друго детективско бюро разследва случая.

— Не се ли шегуваш?

— Не.

— Кой ги е наел?

— Нямам представа, но частни детективи буквално кръстосват щата. Струва ми се, че търсят мъжа, а не жената.

— Имаш предвид Флийтуд?

— Точно така.

— А защо?

— Мисля, че някой иска сведения за него. Когато разпитват, първо се интересуват за Флийтуд и описват него, преди да опишат жената.

— И как изглежда Флийтуд? — попита Мейсън.

— Висок около метър и седемдесет и пет сантиметра. Тегло около шейсет и два килограма. Тъмни очи, къдрава коса, твърде романтичен на вид.

— Нищо чудно, че мисис Олрид е хлътнала толкова по него — подметна Мейсън.

— Така изглежда — съгласи се Дрейк, но и мисис Олрид си я бива. Може да е четиридесет и две годишна, но според моята информация изглежда на трийсет.

— Все още ли не разполагаш със снимка?

— Имам една по бански, но лицето не е излязло добре, само фигурата, и вярвай ми, много е готина!

— Откри ли Патриша?

— Не, измъкнала се е веднага след закуска и оттогава не се е връщала.

— Добре, продължавай в същия дух. Аз ще прескоча до момичето Милфърд. Остави някого да пази, докато дойда, после е свободен.

Мейсън кръжеше около внушителната дванайсететажна сграда на хотел „Уестуик“ с широки самостоятелни балкони и покрити тераси за апартаментите от предната страна, съвременно красиво здание, напълно в съответствие със спокойната, аристократична атмосфера на Лас Олитас.

Мейсън караше, сбърчил чело в размисъл. Сви по „Осма“ улица, откри Сентръл гараж ънд машин уъркс и влезе.

Това бе голям гараж с повече от дванайсет механици, които работеха професионално и експедитивно.

Работник излъскваше калник на шмиргел и се сипеше водопад от искри. В по-далечния ъгъл един мъж пръскаше мъгла от боя с пистолет по вратата на един автомобил. Чукането не спираше нито за миг.

Мейсън откри шефа и му каза:

— Търся свидетел.

— Мнозина са тук. Аз ще получа ли нещо?

— Може би.

— Името?

— Говори ли ви нещо Джейн Смит?

— Трябва да погледна в книгата. Така внезапно не си спомням никаква Джейн Смит.

— Да сте извършили някаква услуга на Джейн Смит?

— Струва ми се, че не.

— Била е тук тази сутрин.

— Не я помня.

— А Морин Милфърд?

— Това вече е нещо друго.

— Оставила ли е кола тук?

— Наша клиентка е, нищо не мога да ви кажа за нея.

— Адресът й?

— Не, не мога.

— Мога ли да погледна колата? — попита Мейсън.

— А на мен ще ми покажете ли нещо?

— Мога да ви покажа една гравюра.

— На какво?

— На един от предишните ни президенти.

— Обичам гравюрите. Дори ги колекционирах.

Мейсън извади една банкнота от портфейла си. Шефът на гаража ценителски я гледаше.

Мейсън извади още една от портфейла си, постави я върху другата и му ги подаде:

— Изпипана работа.

— Ваши ли са? — попита монтьорът.

— Имам малка преса за отпечатване на гравюри. Голям поклонник на изкуството съм и особено ми е приятно да отпечатвам гравюри на бившите ни президенти.

— Чудесно! Ще хвърлите ли един поглед на колата?

Мейсън последва монтьора в друго помещение на работилницата. Човекът му посочи нов „Линкълн“.

— Тази ли е? — попита Мейсън.

— Точно тя.

— Какви са повредите?

— Не са големи. Счупен преден фар, ударен калник и няколко драскотини.

— Блъснала се е в нещо?

— А, не. Детето й е малък великан, на когото току-що са поникнали зъби. Оставила го в колата, за да се консултира с лекаря относно дневните му дажби. В това време малчуганът изпълзял от колата, сдъвкал калника, извил го, мъчейки се да се изправи и счупил фара.

— Това колата на Морин Милфърд ли е?

— Не съм казал такова нещо.

— Така ми се стори.

— Колата е на нейна приятелка — обясни монтьорът. — Била я взела за кратко време и се случило произшествието. Иска да я поправи и приятелката й да не разбере за инцидента. Затова е спешно. Тази вечер ще е готова и собственичката няма да разбере дори, че е била одраскана.

— Кой е собственикът?

— Аз съм ням — отвърна монтьорът. — Погледнете в колата. Струва ми се, че в нея има шофьорска книжка, а доколкото си спомням според закона на щата трябва да има и регистрационен талон. Връщам се в работилницата — ни чул, ни видял, имам си работа, Как беше името ви?