Ърл Гарднър: Наклонената свещ

Внезапно подът се раздруса и след миг се наклони стръмно надясно. Изведена рязко от сладката дрямка, Дела отначало не успя да издаде никакъв звук, а се улови инстинктивно за дръжката на вратата. Отпуснатото тяло на Пери Мейсън се търкаляше надолу. Пробуден от дълбок сън, той рефлекторно се мъчеше да впие пръсти в килима, а след миг Дела чу тъп удар, когато тялото на адвоката срещна дясната ниска стена на кабината. Веднага след това прозвуча смехът му в тъмнината.

— Е, Дела, предполагам, че заспах хубавичко и всичко това се свърши. Сега е точно 1:43. Съгласно моите пресмятания това прави четири часа и една минута след кулминацията на прилива. Естествено в последователните кулминации съществува незначителна разлика, която трябва де се има предвид, но това е почти нищо и…

— Какво има? — сподави уплашен вик Дела, когато той спря рязко да говори.

— Слушай! — предупреди тихо той.

От непрогледния мрак навън долитаха ритмични глухи удари, които с всяка измината минута ставаха все по-отчетливи. Това бе шум, който предизвикват весла, когато при всяко гребване се трият в ръба на лодката.

— Какво е това? — прошепна Дела.

— Гребна лодка — отговори с приглушен глас Мейсън.

— Идва към нас?

— Да.

— Допускате ли, че това е човекът, който идва да ни прибере с гребна лодка? Моторът може да се е повредил нещо и…

— Твърде рано. Бъди спокойна, Дела! Къде си?

— Ей тук, до печката. Търся ръжена. Ако това е убиецът…

— Ш-ш-ш-т! — предупреди Мейсън. Той се отправи в тъмното към нея.

— Нека се опитаме да намерим джобното фенерче.

— Търсих го вече — прошепна тя. — Когато яхтата се наклони рязко, трябва да е паднало от масата. Ето, шефе, по-добре вземете ръжена. Той е тежък и…

Лек внезапен удар поклати яхтата, когато идващата лодка се удари о нея. По палубата над главите им закънтяха тежки стъпки. Люкът изтрака и се плъзна по шините.

Мейсън бързо придърпа Дела към вратата.

— По-скоро тук, в ъгъла! — пошепна той.

В следния миг сноп от силна светлина освети кабината, след което мигновено угасна. Кракът, поставен на горното стъпало, се извъртя изведнъж и спря. За секунда натрапникът остана неподвижен, после кракът бързо изчезна. Люкът изтрещя обратно на мястото си. Стъпки прекосиха наклонената палуба, а след това се чуха и в лодката. Греблата заудряха яростно по водната повърхност.

— Бързо! — и Мейсън се насочи към стълбата. — Намери фенерчето, Дела! Пипай по ниската част на стаята, там ще се е спряло, подай го!

Мейсън се покатери по стъпалата, отмести люка и главата и раменете му бяха обгърнати от студения въздух. Тънката мъгла се бе превърнала във влажен дебел пласт, увиснал на вълма над водата, поглъщащ звуците и объркващ посоките. Ударите на веслата звучаха панически откъм млечния мрак.

— Хей, ти, върни се обратно! — закрещя Мейсън.

Бесният плясък на веслата се ускори още повече и друг никакъв отговор не дойде от обвитата в мъгла тъма.

— Ето фенерчето, шефе — и Дела Стрийт тикна металическия цилиндър в ръката му. Той натисна бутончето и сноп светлина се удари в стената от мъгла. Ефектът бе същият, както ако би се опитал да прекара лъч през шише с мляко.

Шумът от греблата чезнеше в далечината. Мейсън ругаеше тихо.

— Какво го изплаши? — питаше Дела. — Не предизвикахме никакъв шум.

— Печката — обясни Мейсън. — Когато е отворил люка, топлината го е ударила в лицето. Веднага е разбрал, че някой е на яхтата.

— Господи, шефе! Така се изплаших, че усетих как ставите ми се размекнаха — по-специално коленете.

Той я притегли до себе си, угаси светлината и така притиснати, двамата се заслушаха. Чуваха се единствено леките капки, ронещи се от кондензираната по яхтата мъгла.

— Той може да е преустановил гребането и да се е оставил на течението да го носи — разсъждаваше гласно Мейсън с горчив тон. — Боже, дано Кемрън се появи по-скоро със своята моторница.

Стояха известно време така, като напрягаха слух. Изведнъж Дела трепна.

— Шефе, струва ми се, че я чувам!

Още веднъж застанаха в напрегнато безмълвие. Чу се едва доловимо бръмчене, което постепенно нарасна и накрая се превърна в непогрешимото стакато на работещ мотор.

— Чува се тъкмо от посоката, в която изчезна лодката — зарадва се Мейсън. — Може да се натъкне право на нея. Да го накараме да побърза.

Той запали фенерчето, издигна го иго завъртя в кръгове, като по този начин го подканяше да бърза.

След минута-две моторницата изпълзя от мъглата и шумът на мотора секна, когато опитна ръка долепи лодката до ниската част на яхтата.