Ърл Гарднър: Наклонената свещ

— Хайде, Дела — подкани Мейсън, — да вървим!

Закрепвайки се здраво на ръба на палубата, той грабна момичето под мишниците и тя премина парапета, оказвайки се в лодката. След миг и той бе до нея.

— Бързайте! — подкани той Кемрън. — В морето има лодка, която трябва да настигнем. Изчезна по посока, от която дойдохте вие. Дайте на моторницата най-голямата възможна скорост, после угасете мотора за малко и да се ослушаме.

— Гребна лодка? — учуди се старият човек. — Никой не е наемал лодка от мен. Аз…

— Няма значение — прекъсна го Мейсън. — Палете мотора!

Моторницата се понесе. Водата закипя под задната й част и когато набра скорост, влажният въздух забрули лицата на пасажерите.

— Достатъчно! — нареди Мейсън след две-три минути. — Изключете и да се ослушаме за малко.

Кемрън угаси мотора. Лодката продължи да се плъзга по повърхността. Бълбукането на водата, което придружаваше движението й, не позволи за кратко време да се чуе нищо. Когато постепенно лодката загуби инерция, обгърна ги гробна тишина, тишина, наситена с мъгла, която се нарушаваше само от съвсем слабото плискане на водните маси около лодката. Не се чуваше никакъв шум от гребла. След две-триминутно напразно напрягане на слуха Кемрън обясни:

— По този начин не можете да сторите нищо, освен да налетите право отгоре му. Той ви чува, когато го наближавате, и се отклонява от пътя ви, спира да гребе, когато угасите мотора, и започва отново, щом го чуе да работи.

— Тогава остава само едно — предложи Мейсън. — Да се движим в зиг-заг напред и назад. Той трябва да е някъде тук.

Кемрън включи незабавно мотора. Лодката зашари из мъглата в зиг-заг. Мейсън бе застанал на носа с протегната шия и вкаменено лице, взиращ се напрегнато в млекоподобния мрак пред себе си, като се надяваше всеки момент да види неясните очертания на лодката във водата или тя да лъсне изведнъж пред моторницата.

Не видя нищо подобно.

Още веднъж моторницата замря. Кемрън се провикна:

— Не смея повече, мистър Мейсън. Ще се загубим в мъглата. От тук не мога вече да виждам ориентирите върху сушата и сега дори не съм сигурен къде точно се намираме.

— Добре — съгласи се Мейсън. — Струва ми се, че това прилича на търсене игла в купа сено. В коя посока остана яхтата? Бих искал да се върнем за малко там.

— Ами, не съм много сигурен точно къде сме, но ще се постарая да я открия. Ще да е тук някъде наоколо.

Той изви носа на моторницата и го държа известно време направо.

— Не биваше да напускам мястото си за толкова продължително време — укоряваше се той. — Не ми е позволено изобщо да го напускам. Какво ли би търсил някой посред нощ на тази яхта?

— И аз се чудя на това — отговори Мейсън. — Едва ли би искал да задигне нещо. Възможно е да е знаел, че сме там. Чакайте, чакайте! Може би не бива да се връщаме на яхтата. Той може да е…

Малко в дясно от тях и вероятно на четвърт миля пред лодката сноп от пламъци избухна във вид на гъба и експлозия заглуши ушите им. Високо съскаха пламъците на пожара, чуваше се все по-усилващо се пращене, последвано от падане на нещо тежко на стотина метра вляво от тях. След миг водата наоколо им закипя от шрапнелен дъжд.

— Отломки падат — заключи Мейсън.

Кемрън премести луничката си от единия ъгъл на устата в другия умислено.

— Тази експлозия трябва да е това, за което мислехте, мистър Мейсън, когато променихте решението си да не се връщаме на яхтата.

— И това е така — засмя се Мейсън. — Хайде да се връщаме!

Моторът зарева до крайна степен. Лодката едва докосваше повърхността, когато се понесе устремно напред, после описа голям полукръг. Парцали мокра мъгла полепяха по лицата им, сякаш се бяха превърнали във валеж на едър сняг. Влажният студ сякаш пронизваше костите им.

— Не ще трае още много време — извести Кемрън. — Да се надяваме, че не съм се изгубил.

В следващите няколко минути тримата бяха така замръзнали, че не бяха в състояние да отронят нито дума. Изведнъж от тъмнината пред тях изскочи шамандура. Кемрън изви умело и я избягна на сантиметри, а след малко се насочи към сушата. Смътните контури на крайбрежните височини се очертаваха върху обсипаното с едва мъждукащи звезди небе. Пред тях блесна светлина, обкръжена със светъл ореол от влага. Мъглата се бе разредила значително. Лодката описа крива и пред тях се очертаха силуетите на привързаните о кея яхти.

Въпреки че пътуването трая много кратко, студът бе сковал така краката на Пери Мейсън, че той скочи с големи усилия на дървеното мостче, хванал в ръка въжето за прикрепване на моторницата. Кемрън угаси мотора, взе въжето от адвоката и завърза лодката за пилона.