Ърл Гарднър - Племенницата на сомнамбула

— Да, сър.

— Поставихте ли този нож в чекмеджето на бюфета на следващия ден от убийството, както ви бях инструктирал самият аз?

Хамилтън Бъргър скочи, понечи да протестира, а после бавно седна.

— Да, сър — гласеше отговорът на свидетелката.

— Казах ви, доколкото си спомням — и Мейсън се усмихна към прокурора, — че искам да подставите ножа в чекмеджето, така че на следния ден да бъде разкрит от сержант Хъкъм; че искам да объркам резултатите от следствието, та да стане трудно за прокурора да намери свидетели, които да идентифицират смъртоносното оръжие с ножа, който е бил в чекмеджето. Така ли беше?

Областният прокурор Бъргър примигваше така удивен, сякаш не се доверяваше на сетивата си. Съдията Маркъм се наведе напред, поиска да каже нещо, замълча и впери с почуда широко отворените си очи в Мейсън.

— Ваша почит — скочи на крака Блейн, — струва ми се, съветникът трябва да бъде предупреден, че ако отговорът на този въпрос е положителен, прокурорският състав няма да се задоволи само с простата му регистрация, а ще предприеме стъпки да покаже, че подобна непрофесионална етика е…

Хамилтън Бъргър бе докопал полата на сакото му и го бе дръпнал силом върху стола.

— Отговорите на въпроса, Една — каза Мейсън, без да обръща внимание на коментара на Блейн.

— Да, сър — гласеше отговорът й.

— И ножът, който ви дадох тогава, е този, който предложих да бъде приет като веществено доказателство А на защитата за идентификация?

— Да, сър. Струва ми се, че е същият.

Гласът на Една Хамър бе тих и силно разтревожен. Очите й издаваха вътрешния смут, който я бе обхванал.

— И вие заключихте в чекмеджето този нож, веществено доказателство А на защитата?

— Да.

— Но той не бе там, когато отворихте чекмеджето на следната сутрин?

— Нямаше го, сър.

— И така вие бяхте разбрала, Една — Мейсън заговори мило почти като в разговор — че от около шест седмици или два месеца ходите насън?

Двамата прокурори бяха заети в усърден шепот помежду си и въпросът се плъзна покрай ушите им. Една Хамър, зашеметена от наглия начин, по който Мейсън направи публична конспирацията им, загуби контрола си за самосъхранение и отговори механично:

— Да, сър.

Съдията Маркъм бе този, който мигновено схвана значението на въпроса и отговора. Той се наклони напред и се втренчи в свидетелката.

— Какво отговорихте?

— Да, сър — повтори тя и след това, осъзнала внезапно какво бе казала, — о, не… не исках да кажа това… не исках.

— А какво искахте да кажете, Една? — попита Мейсън.

— Какво е това? Какво е това? — крещеше Бъргър изправен. — Протестирам! Това не е кръстосан разпит!

— Въпросът, отнасящ се до нейния сомнамбулизъм, бе вече отправен и му бе даден отговор — обясни Мейсън. — Сега и давам възможност да обясни какво искаше да каже с отговора си.

— А аз възразявам.

— Много добре, ваша почит — обърна се Мейсън към председателя, — ще оттегля въпроса си.

Първият отговор говори сам по себе си.

Видимо объркан, Бъргър седна бавно на мястото си.

— Ползувахте ли често — отправи много мило думите си Мейсън — това място под масичката за кафе, за да скривате разни предмети от време на време, Една?

— Да, сър.

— И така, когато заключихте чекмеджето на тринадесети вечерта и отидохте да спите с обзелата съзнанието ви мисъл, че мистър Кент може да се добере до ножа в сомнамбулството си, вие по-късно станахте насън и, недоверяваща се на ключалката да опази ножа, го взехте от чекмеджето и го поставихте под масичката за кафе точно в 00:15, нали така?

— Възразявам! — закрещя Бъргър. — Това няма нищо общо с кръстосания разпит. Това е оспоримо. Това е крайно неправилно и няма никаква юридическа основа!

— Има — започна да убеждава съда Мейсън. — Мис Хамър свидетелствува, че е заключила чекмеджето; че е видяла ножа на тринадесети сутринта, а после и на четиринадесети сутринта. Имам право на кръстосан разпит, чрез който да докажа, че тя трябва да го е видяла и по-рано на четиринадесети сутринта, т.е. когато го е изваждала от чекмеджето.

— Но — възпротиви се Бъргър, — ако тя е сторила това в сомнамбулно състояние, не би знаела нищо за своите деяния.

— В такъв случай — отвърна Мейсън тя може да отговори на въпроса, като заяви: „Не зная“.

— Възражението се отхвърля! — кимна съдията Маркъм.

— Не зная! — Гласът на Една звучеше като стон.

Мейсън махна с ръка в знак, че е свършил, и произнесе:

— Това е всичко.