Джон Кларксън - Хавайска жега

— Събират?

— Да.

— Знаеш ли колко оръжия имат?

Лайман изведнъж стана и Девлин ясно видя колко е мършав. Хрумна му, че Лайман може да е болен от рак.

— Извинявай. Трябва да се изпикая.

Девлин кимна и остана на столчето. Заслуша се в звуците, идващи от банята, после долови мириса на горяща марихуана. Лайман се върна с дебела цигара. Обви я в шепи и всмукна четири-пет пъти, вдишвайки дълбоко. Изпуши половин цигара само за няколко секунди. Очите му не загубиха обезумялото си изражение, но стана по-спокоен и ръцете му спряха да треперят.

— И така, Лайман, за онези оръжия. Имаш ли представа колко са?

— Много. Джон знаеше. Той ги видя. Аз също.

— Къде?

Лайман махна неопределено с ръка.

— Там. В усамотените райони наоколо. Ходихме на всички места. В тропическата гора. Горе при вулкана. Навсякъде.

— Това ли правеше Джон в деня, когато го убиха?

— Не знам какво точно е правил тогава. Но Джон знаеше какво върши. Не беше случайност. Беше решил да спре всичко това. Каза, че щял да раздава правосъдие. Мисля, че се готвеше да започне да ги избива, но те го изпревариха. Не предполагаха, че Джон е способен да го направи, ала той го стори. Той беше борец за справедливост. Не се страхуваше от никого.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Сражавах се рамо до рамо с него.

— Тогава може би и ти си борец за справедливост.

Девлин не отговори.

— Ти си един от воините, които Джон повика, за да се бият с тях, нали?

— Предполагам.

— Повечето хора гледаха на него по различен начин. Аз също. Той беше миролюбив. Но ти си чел за Исус в храма, нали? Не си ли се замислял как един-единствен човек отива и ги изритва оттам? Лихварите. Хората с власт. Джони беше борец за справедливост. Изобщо не се страхуваше от тях. Но аз вече много се страхувам. Безполезен съм. Нямам сили. Но Джони имаше.

— Каза ли ти на колко места са скрити оръжията?

— Да. Навсякъде. На четири-пет места. Из цялата градина. Но сега това няма значение.

— Защо?

— Оръжията са събрани. Казах ти.

— Как? Кой ги е събрал?

— Хеликоптерът. Вероятно и камионите. Понякога използват камиони. Военни.

— Откъде знаеш?

— Видях ги. Чух ги.

— През последните два дни ли?

— Да.

— Къде видя камионите?

— Този път имаше само хеликоптери. Там, където по-рано беше Калапана. Дяволите скриха оръжията в дългия тунел от лава. Ние с Джон ги видяхме. Аз не съм виждал другите места, но Джон ходи навсякъде. Знаеше ги всичките. Видях хеликоптера. Чух го да бръмчи в небето три пъти.

— Знаеш ли кой уби Джон?

Лайман го погледна за секунда, после извърна очи.

— Знаеш ли? — повтори Девлин.

— А ти?

— Сам Кий?

Лайман кимна.

— Може би. Сам Кий е силен. Гадно копеле. Но аз не мисля, че е могъл да убие Джони. Освен ако Джон не е искал.

— Тогава кой го е направил?

Лайман изпуши марихуаната и стана.

— Господарите на войната, ето кой.

После се вторачи безучастно в полето пред къщата. Мозъкът му се освободи от напрегнатия размисъл. Девлин имаше чувството, че Лайман го бе отпратил, без да си прави труда да му каже да си върви. Девлин не знаеше дали да се ядоса, или да се натъжи. Стана от столчето и реши, че изпитва по малко и от двете чувства.

Парчетата от картинния ребус започнаха да се подреждат. Колкото повече научаваше Девлин, толкова повече се убеждаваше, че смъртта на Били на е била резултат от случайно или произволно насилие. Били бе решил да се бори. Девлин не знаеше дали го е направил от благородна саможертва или от обикновен гняв. Но това нямаше значение. Колкото повече узнаваше, толкова повече се чувстваше участник в един грандиозен замисъл, който Били бе прозрял, навлизайки в тропическата гора, за да умре.

Потеглиха към скривалището и Девлин каза на Тули.

— По-добре поспи няколко часа. Цяла нощ ще будуваме.

— Какво ще правим, шефе?

— Ще ти кажа, когато се събудиш. Не искам да сънуваш кошмари.

Девлин очакваше, че самоанецът ще се засмее, но едрият мъж не го направи. Само кимна и отиде в стаята в задната част на къщата. Девлин се качи горе и бавно се отпусна на леглото. Позволи си да задреме. Но знаеше, че мозъкът му няма да се избави от нежеланите видения. Образите бяха ужасни. Но той ги прие такива, каквито бяха, съзнавайки, че някаква защитна сила кара умът му да се отърси от ужаса на широко отворената уста на мъртвия Били, черната дупка там, където са били стомахът и сърцето му, кръвта от раните, ръмженето на Кий, омразата му и треперещите ръце на Лайман. Смъртта и унищожението отекнаха във въображението на Девлин, който най-после сложи край на това и с мъка се събуди. Погледна часовника си. Беше спал три часа.