Джон Кларксън - Хавайска жега

Военният полицай на портала тъкмо получаваше заповеди по телефона да затвори казармата „Шофийлд“. Уокър не намали. Профуча, махайки за поздрав, който военният полицай дори не видя. Когато дежурният записа в дневника и последната заповед, следващата кола, която спря, беше един очукан „Форд Пинто“, шофиран от дебела чернокожа жена. На задната седалка имаше голяма чанта с полуготова храна и шест торбички с покупки. Войникът я познаваше. Тя беше съпруга на един сержант, който живееше извън базата. Пусна я и затвори портала. Жената щеше да се прибере у дома, но не и съпругът й.

След по-малко от час Уокър караше през централната търговска част на Хонолулу. Паркира колата в подземния гараж на Бишоп стрийт. Съблече униформената риза, извади описа на Лиху, скри брезентовата чанта в багажника и излезе от гаража. Изглеждаше малко странно, облечен в бяла фланелка и униформен панталон, но най-важното беше никой да не запомни, че е видял полковник от армията да се разхожда из центъра на Хонолулу.

Хрумна му да мине по обиколен път до апартамента на Тей, но установи, че краката сами го носят право там. Погледна часовника си. Дванайсет без двайсет. Може би щеше да стигне малко по-рано.

Спря пред една голяма витрина и се наведе уж да завърже обувката си, а всъщност се вгледа в отражението, за да провери дали някой не го следи. Беше научил този похват в курса по разузнаване в армията. Смешен ход. Не можа да различи какво вижда в стъклото, но това някак го окуражи. Изправи се и ускори крачка.

Уокър си позволи да се позабавлява с мисълта, че Тей го чака, облечена в кожения екип, готова да го задоволи с бърза игра, преди да се появи Лиху. Когато стигна до блока, Уокър вече беше възбуден. Изтича по тесните стълби, водещи към апартамента на втория етаж и пъхна ключа във вратата, мислейки за нея и същевременно осъзнавайки колко далеч бе отишъл с фантазиите си.

Отвори вратата и се обърна да види дали тя не е в хола, но долови парливата миризма, възвестяваща присъствието на Еди Лиху. Както обикновено Тей седеше на дивана. Но беше различна. Нямаше грим. Не беше облечена в черен корсет, черно бельо и черни ботуши. Изглеждаше болезнено обикновена и уморена. Беше в избелели джинси и фланелка. Погледна го едва-едва. Изглеждаше толкова безлична, че възбудата на Уокър се изпари мигновено.

А когато Лиху излезе от банята, вдигайки ципа на панталона си, единственото желание на Уокър беше да се махне. Не го беше виждал от няколко месеца и бе забравил колко е дебел. И дебел. Тежеше най-малко сто и петдесет килограма.

Лиху се потеше повече от обикновено. И обичайната свръхдоза одеколон правеше телесната му миризма по-остра и противна от всякога. На Уокър изведнъж му прилоша.

Лиху посочи с тлъстия си пръст през рамо и изрева на Тей:

— Върви в спалнята.

Гледаше Уокър.

Сетне посочи масичката и му каза:

— Седни.

Уокър заобиколи масичката и седна. Това му даде възможност да види как Тей отива в спалнята си.

Лиху дръпна един стол далеч от масата, но за огромния му търбух пак нямаше достатъчно място.

— И така, всичко се прецака — рече той.

— Какво се е случило?

— Ти ми кажи.

— Аз уредих транспорта. Два камиона и един хеликоптер. Това би трябвало да е напълно достатъчно. Изпратих най-добрия си екип да охранява и да измъкне Кий. Направих всичко, което ти нареди.

— Имаш ли вест от тях?

— Не. Бързах да напусна базата. Не мисля, че са спипали Кий.

Лиху изсумтя.

— Убили са всички, с изключение на онези, които аз исках да убият. И още не са изнесли стоката.

— Това ще отнеме най-малко три дни.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Донесе ли информацията, за която те помолих?

— Да.

— Дай ми я.

Уокър извади от задния си джоб компютърните разпечатки, разгърна страниците и ги сложи на масата, горд, че е изпълнил всички поръки на Лиху.

Дебелакът изсумтя, взе листата и започна да ги разглежда.

— Колко са изнесли? — попита Уокър.

— Не знам. Трябва да сравня онова, което пристига в Хило с твоя списък.

— Разбирам.

— Точен ли е списъкът ти?

— Абсолютно. До последния патрон. Разбира се, аз нямам много ясна представа какво вече си изнесъл от Островите. Само знам какво е дошло от моя страна.

— И това ли е описът, който направи за мен?

— Точно така — гордо отговори Уокър.

— Всичко ли е тук?

— Да. А сега, мисля, че ми дължиш нещо.

Лиху изръмжа някаква дума, която приличаше на „да“ и протегна ръка към задния си джоб. Беше му трудно. Уокър нетърпеливо сви устни. Когато Лиху измъкна ръката си, в нея имаше револвер „Таурус“, трийсет и осми калибър, с така наречения „несъзнателен“ предпазител на задната част на дръжката. Малък пистолет, удобен за скриване. Дебелакът насочи оръжието към Уокър и го застреля между очите. Уокър нямаше време дори да вдигне ръце.