Джон Кларксън - Хавайска жега

— Имаше да ми разказваш много?

— Да. Преди всичко узнах къде се намира ранчото на Кий. Носиш ли карта?

Той извади топографската карта на тропическата гора в Олаа. Лийлани посочи.

— Тук е. На север от Маунтин Вю и на запад от Къртистаун. Близо до магистрала 11.

— Браво.

Възхити й се, макар да му бе показала около двайсет и пет квадратни километра дива пустош. Госпожа Банкс бе намерила точните координати от земеразделните планове. Информацията на Лийлани би била достатъчна, за да намери ранчото, но Девлин нямаше време.

— Спомена, че в ранчото живеели някакви хора. Знаеш ли колко са?

— Не съвсем. Но жените от града казаха, че били двайсет-трийсет. Част от някаква банда. Публична тайна е, че Кий отглежда много марихуана.

— И има трийсет човека?

— Най-много. Идват и заминават. Всички онези местни момчета имат братовчеди и братя. Не знам колко са в ядрото на групата.

Девлин кимна. Лийлани го наблюдаваше.

— Друго? — попита той.

— Чух, че един човек е бил нещо като приятел на Били. Казва се Лайман. Живее недалеч оттук. Дай ми картата. Ще ти покажа къде.

Девлин й даде картата и тя посочи мястото, където се намираше къщата на Лайман.

— Какво друго научи за него?

— Не много. Може би Лайман е знаел това, което и Били.

— Ще трябва да поговоря с него. Друго?

— Не съм сигурна дали е уместно. Все едно да ти кажа, че убиецът е ужасен човек. Но в случай, че те интересува, Сам Кий е и расист.

— Откъде знаеш?

— Казах ти за събирането на женската група снощи в книжарницата. Две от жените признаха, че Кий ги е изнасилил. Отишъл при тях, поканил ги да излязат и ги изнасилил. Завел ги у тях, тръшнал ги на леглото и ги чукал, докато се уморил. Жертвите му сигурно са много повече.

— И никоя ли не е подала оплакване?

— Една го е сторила.

— И какво е станало?

— Местният областен прокурор казал, че обвиненията й не са основателни.

Няколко минути изминаха в мълчание. Девлин гледаше океана, а Лийлани — лицето му. Той явно анализираше онова, което току-що бе чул.

— Добре. А сега трябва да те помоля да приключиш и да се прибереш вкъщи. Работата е много по-опасна, отколкото и двамата предполагахме. Ти се справи отлично. Време е да излезеш от играта.

Лийлани се втрещи.

— По дяволите! Седя тук като малко момиченце и очаквам да ми благодариш, а ето какво получавам.

Девлин отвори уста да каже нещо.

— Не! Не! Не говори!

— Мислех, че имахме споразумение — повиши тон той.

— И така ли ми се отплащаш?

— Не ти дължа отплата. Ти сама искаше да го направиш. И стори повече от достатъчно. Но това не е въпросът. Твърде е опасно, за да останеш тук. Трябва да се измъкнеш. Веднага.

Лийлани направи съзнателно усилие да се отпусне. Чувстваше се съкрушена и безсилна, но беше твърдо решена да не се поддава на гнева, затова спокойно попита:

— Знаеш ли кой е убил Били?

— Още не. Но скоро ще науча. Ала нещата се простират по-нависоко от Кий. Убеден съм, че и той е замесен, но тук става дума за нещо повече от марихуана.

— Какво?

Девлин замълча.

— Търговия с оръжие. Не знам какви са мащабите. Само знам, че включва най-малко щурмови пушки „М16“. Според Ейнджъл има още. Имаш ли представа колко опасно може да стане? Готови са. Готови са да убият много повече хора от Били, повярвай.

Лийлани отмести поглед.

— О, боже! Вече дори не знам за какво се боря. Това е безумие. А ти? Какво ще правиш сега?

— Трябва да продължа.

Тя стана и се загледа в океана. Нещата бяха отишли твърде далеч.

— Защо се чувствам сломена и безполезна?

— Не знам. Как да те убедя, че не бива да се чувстваш така.

Лийлани се обърна към него.

— Изглежда всичко зависи от теб.

Девлин замълча. И двамата гледаха как небето над океана се прояснява. Над водата се появи горещото хавайско слънце.

— Лийлани, не искам да те убеждавам, че без твоята помощ нямаше да стигна доникъде. Единственото ми желание е да напуснеш града и да ми позволиш да довърша работата със съзнанието, че си в безопасност.

Тя се обърна към него.

— Съгласих се да се оттегля, когато ми кажеш и ще го направя. И искам да ти благодаря. Хубаво е, че изпитваш такива чувства към мен. И аз желая същото — да бъдеш в безопасност.

— Благодаря. За всичко.

Лийлани леко кимна, сякаш да потвърди решението пред себе си.

— Уолтър се държа с мен твърде добре, за да го зарежа ей така. Нека да сервирам вечерята днес, а утре да приготвя обяда и после ще си тръгна.

— Добре. Чудесно. Ето какво искам да направиш. Ще оставя за теб кола на паркинга до „Вилидж Ин“. Бяла тойота.