Джон Кларксън - Хавайска жега

— Добре.

— Ключовете ще бъдат върху дясната задна гума.

— Извън колата?

— Да. Никой няма да търси там.

— Ами ако паднат на земята?

— Ще ги мушна в грайферите на гумата. А в багажника ще има пистолет. Можеш ли да боравиш с оръжие?

— Да. Баща ми ме научи. Но не мисля, че ще се нуждая от пистолета.

— И аз мисля така. Когато свършиш работа в ресторанта, качи се в колата и отиди на летището. Остави пистолета в тойотата. Вземи първия самолет за дома си.

— А после?

— Ще стоиш в Оаху, докато дойда.

— Кога ще бъде това?

— Когато всичко свърши.

Лийлани изгаряше от желание да разговарят още. Но Девлин вече обмисляше следващия си ход. Беше приключил с нея.

Обзе я непреодолима тъга. Беше дошла да се отплати на Били. Направи всичко, което бе по силите й, но сега знаеше, че е изоставена. Имаше чувството, че с нея са постъпили така, както правят с всички останали жени. Привличаше я един силен мъж. Тя му помагаше. Утешаваше го. Даваше му сили. Но Лийлани копнееше да направи нещо с енергията и въображението си. За Били. За себе си. Искаше да раздвижи духа му. Тя знаеше, че е израснала далеч от легендите на южните морета и от религията, но майка й я бе възпитала в духа на полинезийския фолклор достатъчно, за да вярва, че най-големият дар е да може да се присъедини към прародителите си в отвъдния живот. Роднините, които болният не приемаше, бяха осъдени да скитат из ада на мъченията като духове. Лийлани знаеше, че не бе спасила Били от призрачното бродене, нито приживе, нито сега, когато беше мъртъв.

А ето че всичко свърши. Девлин беше единственият, достатъчно силен, за да въздейства върху съдбата на Били.

Мълчанието продължи дълго. Тръгнаха към пикапа на Уолтър. Девлин седна до нея и безмълвно й пожела да намери път, който да я отведе към безопасността.

Стигнаха до скривалището без да разговарят. Щом наближиха пощенската кутия, Лийлани прегърна Девлин и го целуна.

— Прибери се вкъщи, Лийлани. Всичко ще бъде наред. Духът на Били скоро ще почива в мир. Обещавам.

Тя знаеше, че ще се разплаче, но не искаше Девлин да види това. Докосна лицето му и рече:

— Добре. Нали ще дойдеш при мен?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да. Обещавам.

Девлин слезе от пикапа и тя потегли. Дори не погледна в огледалото. Нито си направи труда да изтрие сълзите.

Уокър също четеше сутрешните вестници, когато Лиху се обади. Статията, озаглавена „Кръвопролитие пред Макдоналдс“ го бе парализирала. Но отривистите заповеди на Лиху разбудиха мозъка му, който реагираше на преки команди, и Уокър пристъпи към действие.

Първо погледна часовника си. Няколко минути след десет. После затвори телефона. Военната му подготовка се активизира. Движенията му станаха бързи и механични. Дори не си направи труда да облече военната куртка. Изскочи през задната врата на административната сграда, качи се в колата си и отиде при офицерските жилища. Влезе в бунгалото си. Издърпа най-долното чекмедже на шкафа и извади една брезентова чанта, съдържаща финансови споразумения, преписи от банкови сметки, паспорта, ключа за сейфа му, пет хиляди долара в брой, дрехи и самобръсначка. Върна се в хола, натъпка в чантата компютърните разпечатки на описа, направен от Лиху, и отново се качи в колата.

Последователността на действията, които много пъти бе репетирал на ум, подреди мислите му. Той започна да прогнозира какво ще се случи. Знаеше, че скоро всичко ще бъде разкрито. Макуилямс беше неконтролируем. Играта скоро щеше да свърши. Но имаше още малко време. Компютърните му файлове съдържаха пълни подробности. Младшите офицери бързо щяха да намерят серийните номера на карабините М16, които полицията бе открила на местопрестъплението. Но щеше да бъде нужно още време, за да се установи, че серийните номера принадлежат на пратка пушки, разменени срещу остарели оръжия. Сетне щяха да минат няколко дни, докато открият дали нещо от пратката липсва. А дотогава Уокър и Тей щяха да бъдат в друга част на света. Два дни бяха много време. Уокър имаше предвид някое студено място. Там, където слънцето не пече така безмилостно. Лондон. Там щеше да бъде идеално. Той реши, че европейската чувствителност ще се хареса и на двама им. Когато стигна до изхода, Уокър вече сияеше. Неговият свят беше на път да се срути, но извратената логика му казваше, че това означава освобождение. Последното заплащане щеше да му осигури бъдеще за дълго време. Всичко щеше да се уреди. Той се чувстваше неуязвим.