Джон Кларксън - Хавайска жега

— Тъй вярно, сър. Това ли е всичко, сър?

— Не. Извикай Кримънс от военната полиция и началника на военната полиция Вайсман.

— Тъй вярно, сър.

— Това е всичко.

Девлин имаше право. Събуждането беше лесно, но ставането бе нещо различно. Лявото му око беше подпухнало и почти затворено. Лицето му беше подуто. Раната под брадичката го болеше. Ръцете — толкова подути, че не можеше да свие юмруци. На раменете имаше грозни синини. Всичко го болеше.

Два часа той слага лед на подутите си ръце. И анализира информацията на Ейнджъл. Обади се на госпожа Банкс. Както обикновено, тя беше на линията. Помоли я за още няколко неща и излезе. Тули спеше. Новите коли бяха в предния двор. И двете бяха японски. Огледа ги. Едната беше тойота, а другата — мазда.

Той тръгна по пътя. Следобедът беше тих. Небето беше скрито от сиви дъждовни облаци. Девлин се надяваше, че Лийлани ще дойде, преди да завали. Беше облечен във фланелка, спортни шорти и маратонки. Зиг зауерът беше в кобура на колана му. Носеше раница, в която бе сложил беретата, двайсет и втори калибър, хавлия и бански гащета. Ала Девлин нямаше намерение да броди из гората или да плува. Чу пикапа на Лийлани. Погледна часовника си. Беше точно три.

Лийлани го погледна и каза:

— Господи, изглеждаш ужасно.

— И се чувствам ужасно.

— Какво се е случило?

— Къде отиваме?

— Недалеч.

— Не планираш още един преход, нали?

— Не съвсем.

— Добре. Ще ти разкажа какво се случи, докато пътуваме. После ще ми кажеш какво си научила.

Тя караше на запад, а Девлин говореше. Лийлани зави към океана. След десет минути намери мястото, което търсеше. Намали, излезе от магистралата и пое по един обрасъл черен път. След стотина метра пътят свърши пред един хълм от камъни и кал. Лийлани спря. Девлин току-що й бе разказал накратко какво се беше случило през нощта. Тя мълчеше. Знаеше, че той пропуска подробностите, но не й беше трудно си ги представи. Бяха извикали Девлин на среща, на която трябваше да го убият. Кий беше замесен в тази работа, но Девлин даде ясно да се разбере, че участваха и други.

Лийлани се намръщи.

— Какво има? — попита той.

— Не съм свикнала с такива неща.

На Девлин му се искаше да каже нещо язвително, но не го направи. Въздържа се. Разбираше, че страхът я беше завладял. А на него вече не му пукаше.

Лийлани превъзмогна чувствата си и каза:

— Имам да ти разказвам много. Но първо трябва да видиш мястото.

Тя извади от раницата си шише с вода и му го подаде.

— Пий. Научих нещо, от което ще се почувстваш по-добре.

Той изпи няколко глътки.

— Пий повече.

— Защо?

— Защото скоро ще се изпотиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, ще ти покажа.

Те слязоха от пикапа и тя го поведе по обраслата скалиста пътека. Изминаха около двеста метра. Стигнаха до купчина камъни от застинала лава, покрити с папрат. Дори в задушния мъглив въздух се долавяше мириса на пара, която се издигаше от купчината. Това му напомни за загадъчните изпарения от каналите в Манхатън. Докато вървяха, Лийлани обясняваше.

— Една приятелка ми каза за естествените минерални бани тук. Много целебни. Много специални.

— Естествени минерални води?

— Да. Извират дълбоко от горещите недра на земята. От лавата, която още се охлажда. Дъждовете падат върху нагретите скали и се превръщат в пара. Но тук-там има извори.

Те продължиха, следвайки пътеката, докато стигнаха до подножието на нещо, което приличаше на миниатюрна планина, висока двайсетина метра. Пътеката свършваше там, но Лийлани заобиколи възвишението и Девлин тръгна след нея. От другата страна се видя, че малката планина всъщност е миниатюрен вулкан. Върхът представляваше овален кратер, от който се издигаха облачета пара. Бързите ветрове скоро ги разсейваха.

Двамата се качиха горе и застанаха на тесния ръб, който опасваше вулкана. На два метра под тях имаше плато. Девлин прецени, че е широко около пет метра. В скалата имаше дървена стълба, водеща към платото. В далечния му край имаше овален отвор в скалата. Приличаше на вход към малка пещера. Оттам излизаха облачета пара, примамливо ухаещи на минерална вода.

Лийлани започна да слиза.

— Хайде — извика тя.

Девлин я последва. Стигнаха до отвора и той усети топлината.

Лийлани свали раницата от гърба си и я сложи в една вдлъбнатина в скалата. После се наведе и събу туристическите си обувки. Внимателно ги сложи до раницата. Небрежно изхлузи фланелката през главата си, сгъна я и я постави върху обувките. Както обикновено, отдолу не носеше нищо. Разкопча късите си панталони, събу ги, сетне махна и бикините.