Джон Кларксън - Хавайска жега

Кий също работи през нощта. Планът беше да се срещне в полунощ с Макуилямс и неговите хора извън Кахоа. Кий закъсня. След като избяга от Девлин, той се шмугна в един бар и започна да се налива с бира, докато един от приближените не отиде да го вземе.

Макуилямс чакаше в мрака зад гимназията. Хората му не се виждаха, но Кий знаеше, че са някъде в тъмнината. Първото, което Макуилямс попита, беше какво е станало с шофьора на Кий.

— Той вече няма да вози никого — отговори Сам.

— И какво по-точно означава това?

— Счупих шибания му врат. Гадното копеле потегли, докато се опитвах да застрелям онова бледолико лайно Девлин. Хванахте ли го?

— Доколкото си спомням, ние се съгласихме да стоим настрана от това. Следващия път ще бъде наш ред. И той ще бъде мъртъв.

— Да му го начукам — изсмя се презрително Кий. — Ще убия онзи нещастник със собствените си ръце.

— Да, но сега ще ни заведеш там, където е складирана шибаната доставка. Искам да я натоварим и да потегли преди изгрев-слънце. Ясно ли е, Кий?

— Да, да. Къде е камионът ти?

— Ще товарим на хеликоптер.

— Достатъчно ли е голям?

— Да.

— Къде е? В Похакулоа ли?

— Да. Хората там чакат координатите.

Сам се огледа и рече:

— Ще ти трябват товарачи. Къде са останалите ми хора?

— Имаш предвид онези, които взе, за да убиеш онова бледолико лайно?

— Да.

— Мъртви са, Кий.

— Кой ги уби?

— Онова бледолико лайно и полицията, Кий.

Сам мразеше Макуилямс. Лунната светлина разкриваше противната му самодоволна усмивка. Кий ненавиждаше това лице, но се страхуваше от очите. Те го подлудяваха. Кий познаваше това изражение — на подъл убиец.

Макуилямс прекъсна мислите му.

— Покажи ми мястото на картата, Кий. Хората чакат.

Капитанът освети с фенерче топографската карта на югоизточния квадрант на Биг Айланд. Кий посочи мястото на югозапад от Опикикау.

— Виждаш ли този участък?

— Да — отговори Макуилямс.

— Там има един тунел в лавата. Голям е, но не се вижда. Трябва да ти го покажа. Няма да го намериш без мен.

— Знаем това, Кий. Затова те чакаме.

— Там има петнайсет-двайсет сандъка. Ще отнеме доста време, докато ги натоварят.

— Да. Може да се наложи хеликоптерът да направи няколко курса.

— Къде ще откара товара?

— Няма значение. Можеш ли да извикаш още хора да помагат?

— Останалите са в ранчото ми. Чакат да натоварят първата пратка. Надявам се, че имаш камиони.

— Два от тях вече са тръгнали. И така, ще наредя хеликоптерът да излети. Ще трябва да отидем там и да покажем мястото за приземяване. Да вървим.

Макуилямс вдигна ръка и в училищния двор се появи една бронирана кола. Вътре беше само шофьорът. Капитанът заведе Кий до превозното средство. Когато се насочиха към океана, Кий забеляза още една бронирана кола зад тях. Той скръсти големите си татуирани ръце и се облегна назад. Беше уморен. Знаеше, че скоро ще бъде още по-уморен, но не толкова много, че да не може да убие онзи откачен нещастник. Онова проклето бяло копеле Девлин.

След като се срещна с Кий в Кахоа в събота вечер, преди засадата, Лиху отиде в една местност край Хило, наречена Уайнаку. Там притежаваше малка къща, която използваше за щаб, когато имаше работа в Хило. Къщата беше невзрачна, но беше близо до пристанището и до летището — две много важни места за бизнеса на Лиху.

В къщата живееше една жена на име Алина Уайт. Тя беше икономка и любовница на Лиху. Дълги години Алина беше съдържателка на неговите публични домове в Хонолулу и управляваше с железния юмрук на привилегирована любимка на шефа. Тя беше едра и дебела, но за Лиху размерите й бяха прелъстителни. В редките случаи, когато правеше секс с нея, двамата изпълняваха един вял сеанс на тласкане и пръхтене, но Лиху се задоволяваше бързо и най-важното, без затруднение. В компанията на Алина той не се чувстваше тлъст и грозен. Пък и тя се държеше с него като с крал. Готвеше му по стария хавайски обичай, като използваше само прибори, без да докосва храната с ръце. Алина имаше специален комплект спално бельо за него. Ако беше в менструация, тя дори не спеше в една стая с него, освен ако той не настояваше. Никога не повишаваше тон и в негово присъствие гледаше в земята. Това беше смешен древен обичай, но Алина го спазваше съвестно и Лиху харесваше това. И тъй като той използваше къщата само един-два пъти в месеца, тя не се затрудняваше да изпълнява ролята на несретна робиня.

Но в онази утрин нищо, което Алина правеше, не можеше да го задоволи. Лиху спа непробудно цяла нощ и се събуди в осем. Веднага се залови с вестниците, разтръбяващи новината за кръвопролитието пред „Макдоналдс“. Бяха убити един полицай и четирима цивилни. Напоследък не се беше случвало такова нещо. Лиху почувства, че операцията се изплъзва от контрол. Не докосна закуската си. Грубото му лице беше изкривено.