Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин изръмжа, насочи мозберга към тавана и стреля, разпръсквайки мазилка и трески. Помпаше и стреляше, докато се приближаваше към Ейнджъл, който прикриваше главата си и се опитваше да се предпази от падащите отломки. Олюля се и Девлин стреля отново. Експлозиите напълно объркаха филипинеца. Ейнджъл вдигна пушката си и се приготви да стреля, но вече беше твърде късно. Девлин изби оръжието му с мозберга си и го удари по лицето с дулото. Филипинецът политна назад.

— Пусни шибаната пушка! — изкрещя Девлин.

Ейнджъл вече беше толкова ужасен, че хвърли оръжието. На прага на задната врата застана Тули. Видя, че Девлин е хванал Ейнджъл и влезе в кухнята с насочена пушка.

— Защо се забави, шефе?

— Следващия път ти ще влезеш през предната врата. Хайде…

Девлин ритна Ейнджъл в гърдите и го блъсна към Тули. Самоанецът удари Ейнджъл по главата, сграбчи го през кръста и го метна на рамо. Обърна се и излезе от къщата.

Девлин тръгна след него. Тули побягна към пикапа, носейки на рамо изпадналия в безсъзнание филипинец. Девлин се оглеждаше внимателно. Държеше мозберга, готов да стреля. Не забеляза никакво движение.

Тули хвърли Ейнджъл на седалката. Двамата с Девлин прибраха оръжията и седнаха от двете страни на филипинеца.

Девлин извади зиг зауера и попита:

— Силно ли го удари?

— Не достатъчно, за да му счупя главата.

— Искам да е в състояние да говори.

Тули запали мотора и внимателно подкара по пътя. Включи фаровете едва когато се отдалечиха от къщата.

— Ще говори. Тули ще го оправи. Ще говори толкова много, че ще го молиш да спре, шефе.

— Как ще го направиш? — попита Девлин.

Самоанецът се усмихна.

— Ще видиш.

Девлин и Тули заведоха Ейнджъл в скривалището. Самоанецът го сложи на един здрав дървен стол в трапезарията. Девлин тръгна към банята. Ръцете, лицето и дрехите му бяха изпръскани с кръв, слюнки и мръсотия.

Изми се, без да се къпе под душа. Не очакваше с нетърпение онова, което предстоеше.

Девлин играеше ролята на добрия. Тули не се затрудняваше да играе лошия, предимно защото изпитваше биологична неприязън към Ейнджъл и можеше да бъде безмилостен, без да чувства угризения. За самоанеца Ейнджъл не заслужаваше повече милост от кучетата, които бе застрелял преди час. А може би и по-малко, защото за него филипинецът беше много по-опасен. Девлин и Тули знаеха, че Ейнджъл може да те застреля или да те наръга с нож, веднага щом се обърнеш с гръб към него. Девлин не се съмняваше, че ако се наложи, самоанецът ще скърши врата на Ейнджъл за секунда.

Девлин направи кафе на Ейнджъл и му предложи четири болкоуспокояващи хапчета, подсилени с кофеин. Всъщност не го интересуваше дали филипинецът изпитва болка или не. Само искаше Ейнджъл да бъде буден и нащрек.

Филипинецът се изсмя подигравателно. Загрижеността на Девлин остави погрешно убеждение у него. Ейнджъл смяташе, че Девлин се опитва да спазва човешките му права.

Тули изчезна в банята и това също вдъхна смелост на Ейнджъл. Беше ясно, че филипинецът се страхува повече от Тули, отколкото от Девлин.

Девлин не реагира на подигравателната му усмивка, а само каза:

— Не е необходимо да се правиш на герой. По дяволите, знам, че те заболя от онзи удар. Тези хапчета са против главоболие. Глътни няколко. И аз може да изпия две-три. Кой беше онзи шибан гигант, който се опита да ме убие?

— Братовчед ми, задник такъв. Ти си мъртъв, независимо дали го знаеш или не.

Девлин не показа никакви чувства. Само сви рамене и глътна болкоуспокояващите с част от кафето на Ейнджъл.

— Искаш ли ги, или не?

Филипинецът взе четирите хапчета и ги глътна с кафето — точно както бе направил Девлин.

Девлин стана, приближи се до раницата, извади един плик и го сложи на масата пред Ейнджъл. Погледна към задната част на къщата, откъдето се появи Тули, който носеше навито въже за пране. Когато го видя, Ейнджъл се обърна и се опита да стане, но Тули го блъсна на стола и го завърза.

— Какво правиш, да ти го начукам? — извика филипинецът.

Не получи отговор. Тули му направи знак да вдигне лявата си ръка. Ейнджъл не се подчини. Самоанецът го зашлеви през лицето. Филипинецът вдигна ръка. Тули бавно уви въжето около китката му. После сграбчи ръката му, тресна я на масата с дланта надолу и стегна въжето така, че гърдите на Ейнджъл да опрат в дървения ръб. После омота въжето в крака на масата.

През това време Девлин преглеждаше папката, която Чоу му бе дал в хотел „Мандарин“ в Сан Франциско. Тули излезе от стаята и след малко се върна. Носеше парче дърво, дълго около трийсет сантиметра, което пъхна под лявата ръка на Ейнджъл.