Джон Кларксън - Хавайска жега

Четиримата говориха за градчето, докато тя и Джанет изпиха бирите си. После Лийлани заяви, че иска да се прибира. Джанет направи същото. Нестор и Филип започнаха да ги увещават да останат. Лийлани се приготви да откаже учтиво, когато влезе една русокоса жена. Тя седна до Нестор и Филип и каза:

— Хайде, Филип, почерпи едно питие!

Той се изсмя и отговори:

— Добре, Аманда, но само едно.

По говора и сълзящите очи Лийлани разбра, че жената вече е пияна, но това изглежда не притесняваше никого.

Аманда не изчака Филип да й поръча нещо за пиене и викна на бармана.

— Джоуи! Ром и джинджифилов сок.

Момчетата започнаха да разговарят с нея, а Джанет и Лийлани излязоха. Лийлани чу Аманда да пита с дрезгав пиянски глас:

— Коя е онази шибана полинезийска принцеса с Джанет? Объркала ли се е нещо, че е дошла тук?

Лийлани отново се пренесе в действителността на Кахоа, където очевидно не й беше мястото.

Първото, което Девлин направи, когато влезе в безопасната къща, беше да даде на Тули празния пълнител на зиг зауера. После взе телефонната слушалка и се обади в „Пасифик Рим“. Веднага щом чу гласа на дежурния, той започна да говори.

— Обажда се Девлин. Съобщение за госпожа Банкс. Трябват ми две използвани коли. Докарайте ги утре в сигурната къща. Единият шофьор ще трябва да върне в Хило пикапа, който караме сега. Второ, ако е възможно, искам да знам точното местонахождение на ранчото на Кий не по-късно от утре по обед. Има ли съобщения за мен?

Имаше само едно. Девлин го изслуша, погледна часовника си и каза:

— Добре. Благодаря.

Затвори и набра друг номер. Оттам вдигнаха слушалката веднага.

— Лийлани? — попита Девлин.

— Да.

— Къде си?

— В кухнята на ресторанта.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Можеш ли да говориш?

— Не много дълго. Късно е.

— Добре. В съобщението си казваш, че имаш информация за хората на Кий.

— Да. Разбрах къде живеят някои от тях. Явно работят в ранчото му. Неколцина живеят тук. Филипинецът, онзи, мършавият, с когото ти се сби, живее в съседния град.

— Знаеш ли как се казва?

— Ейнджъл. Живее в южната част на града. Трябва да тръгнеш по Ред Роуд, сетне по Камайли Роуд и след около километър и половина да завиеш на север. Казаха, че предният двор е пълен с ръждясали коли, но мястото явно е хубаво. Малка ферма за авокадо. Къщата е отпред, а овощната градина — отзад. Има ниска каменна ограда.

— Откъде получи такова подробно описание?

— Казах им, че е невъзможно един такъв боклук да живее на хубаво място. И те ми описаха всичко. Исусе, хората в този град знаят всичко един за друг. Явно собствеността е на майка му.

— С майка си ли живее?

— И с братята, сестрите си и с техните съпрузи.

— Излязъл ли е от болницата?

— О, да. Предполага се, че цялата фамилия те търси заради онова, което си му сторил.

— Добре.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще му занеса поздрави по случай оздравяването.

— Господи, Девлин, трябва да внимаваш.

— По-добре те да внимават. Нещо друго?

— Разбрах къде е ранчото на Кий, но трябва да ти го покажа на картата.

— Много добре. Справяш се страхотно, но искам да се отпуснеш и да не се показваш много.

— Какво се е случило?

— Ще ти кажа, когато се видим.

— Кога ще бъде това?

— Кога свършва обедът?

— Около два и трийсет.

— Можеш ли да вземеш пикапа?

— Да.

— Вземи ме в три часа на сто метра западно от безопасната къща. Просто спри. Аз ще се кача, ако наоколо няма никой.

— Добре ли си?

— Да. Да свършваме.

— Ще се видим утре.

— Да. Благодаря.

Тули беше заредил и зиг зауера, и мозберга. Девлин отиде в банята. Съблече фланелката и огледа раната на брадичката си. Изми кръвта от лицето и тялото си, превърза дълбоката рана и се върна в дневната.

— Готов ли си?

Тули кимна.

— Действаш ужасно бързо, шефе.

— Налага се. Нямаме много време. Това не са само шайка местни хулигани. Оръжията им бяха военни щурмови пушки „М16“. Онези типове дори не би трябвало да се приближават до такива оръжия. А оня, който ни устрои засадата, използваше лазерен мерник. Трябва да разбера какво става тук, при това бързо.

След един час двамата караха бавно покрай фермата на Ейнджъл. Беше около два часа след полунощ.

Девлин каза на Тули да продължи и след триста метра да обърне. Беше съвсем тъмно. Самоанецът бе угасил фаровете. Черният асфалтов път се виждаше едва-едва на лунната светлина.

Тули караше двугодишния пикап „Тойота“, който бяха взели „назаем“ от паркинга, където оставиха стария. Лесно го отмъкнаха. Собственикът бе оставил ключовете на таблото.