Джон Кларксън - Хавайска жега

Капитанът се прицели в първия задържан. Изчака го да излезе, но не искаше да стреля, докато не се появят и другите двама. Трябваше да вижда ясно и трите мишени. Пресметна, че разполага само с пет-шест секунди, преди мишената да стигне до чакащата полицейска кола и да се скрие вътре. Изстрелът беше труден. Макуилямс предпочиташе да стреля в главата. Мъжът беше по-нисък от ченгетата около него. Главата му беше наведена. Пред него минаваха други хора.

Възможността да го убие продължи по-малко от секунда, но капитанът се възползва от нея. Той изстреля куршума в последния момент.

Полицаите, които съпровождаха арестанта, чуха само един приглушен пукот. Човекът между тях политна назад толкова неочаквано, че не можаха да разберат какво става. Преди някой да успее да реагира, на земята се строполиха и другите двама задържани. Фонтаните от кръв бяха единственият белег за внезапната смърт. Свръхмощните 7.62-милиметрови куршуми пробиха трите черепа с такава сила, че в мозъка и между костите се образува вакуум. И когато след част от секундата се запълни, обратният ефект изтласка кръвта от малките рани. Неколцина от ченгетата, които вървяха близо до арестуваните, усетиха топлите капки кръв, а онези зад тях бяха опръскани с мозък и кости. Само един полицай бе улучен от заблуден куршум, който прониза месестата част на лявото му рамо. Само мина през него, но с такава скорост и сила, че ченгето се завъртя почти на триста и шейсет градуса.

Полицаят, който вървеше най-близо до задържаните, пръв извика:

— Залегни!

И, естествено, последва хаос. Извадиха се десетки оръжия. Издаваха се противоречиви заповеди. Настъпи паника. Само едно-две по-опитни ченгета запазиха достатъчно самообладание и огледаха района, за да видят откъде бяха дошли изстрелите. Дотогава хората на Макуилямс бяха прибрали оръжията и заличаваха всички следи от присъствието си. За по-малко от минута те бяха готови да тръгнат. Капитанът бързо огледа склада и спокойно каза:

— Тръгвайте. Точно след шейсет минути ще ви дам инструкции на мястото за събиране.

Той наблюдаваше как хората му тихо напускат склада. После се обърна само за пет секунди, за да види бъркотията навън. Изплю се през прозореца и изчезна в мрака.

Точно когато Макуилямс и хората му извършваха безмилостните убийства, срещата на Лийлани с жените от града приключваше. За два часа тя бе научила повече, отколкото през четирите дни, откакто беше в градчето. Гордееше се, че има толкова много информация за Девлин. И беше щастлива, защото бе намерила приятелка в лицето на Джанет.

Джанет беше безцеремонна, умна и самоуверена. От десет години живееше в Самоа. Имаше два брака и три деца, които отглеждаше сама.

— Какво ще кажеш за едно питие преди лягане? — попита тя.

Лийлани изгаряше от нетърпение да се обади на Девлин, но се съгласи да пийнат набързо нещо.

Двете влязоха в „Кахоа Лаундж“ и се отправиха към бара. Зад тезгяха стоеше един висок и намръщен бял мъж на двайсет и няколко години. Беше облечен в мръсен брезентов панталон и фланелка с картинка на две зъбещи се кучета и надпис: „Заровете кокала“.

Джанет сложи на барчето десет долара и поръча две бири. Барманът тресна на тезгяха две бутилки „Будвайзер“, взе парите и върна рестото, без да пророни дума. Лийлани беше жадна. Изпи около една трета от бирата и я остави на барчето. Бирата беше толкова студена, че слепоочията й изтръпнаха, но остави приятен вкус в устата й.

Джанет я погледна и каза:

— Хубава е, нали?

— Да.

Лийлани отпи още веднъж от шишето и седна на високото столче.

Беше чувала, че този градски бар не е много безопасен, но беше неделя и в заведението беше тихо. Огледа се. Помещението беше по-голямо, отколкото очакваше. Срещу барчето имаше малък дансинг и сцена, където стояха само барабани, които имаха такъв вид, сякаш не бяха използвани дълго време.

Пред сцената имаше достатъчно място за пет маси, а край тезгяха — за десет високи столчета. Рафтовете бяха отрупани с бутилки алкохол, снимки, табелки, часовник, който не работеше и голям цветен телевизор, предаващ един от музикалните канали. Картината на екрана беше ясна, но звукът бе изключен. В дъното на заведението имаше маса за залагания.

Единствените други посетители бяха три жени, които седяха около една от масите, пиеха бира и тихо разговаряха. Едната от тях беше твърде издокарана за „Кахоа Лаундж“. Джанет забеляза, че Лийлани я гледа и се наведе да й каже: