Джон Кларксън - Хавайска жега

Самоанецът обърна на тесния път и Девлин му каза:

— И така, ето какво ще направим. Не включвай фаровете. Върни се бавно. Спри близо до входа. Остави ключовете на таблото и затвори вратите, но не ги заключвай. Ще влезем заедно в двора. Сигурно ще има кучета. Ако те нападнат, застреляй ги и продължи напред.

— Добре.

— Не позволявай на нищо да те спре. Ти ще влезеш през задния вход, а аз — през предния. Ако онзи тип излезе отзад, хвани го.

— Как изглежда?

— Дребен. Дълги коси, козя брадичка и счупена китка.

— По дяволите. Само него ли търсим?

— Да. И не го оставяй да се измъкне. Той е като змия. Или ще те застреля, или ще те наръга с нож, преди да се усетиш. Хвани го бързо и го отведи в пикапа. Но не го наранявай твърде много, за да може да говори. Отговорите ми трябват тази нощ.

— Добре, шефе.

Тули спря пред фермата. Двамата слязоха със заредени пушки. Девлин вдигна ръка и самоанецът остана на мястото си. Девлин огледа къщата, после пътя. Всичко беше тихо.

После направи знак на Тули да тръгне. Двамата бавно се промъкнаха по алеята за коли пред къщата. Девлин отново вдигна ръка и коленичи. Огледа двора и сградата. Навсякъде цареше мъртвешка тишина. Но мястото отговаряше точно на описанието на Лийлани. Имаше две ръждясали коли и предният двор бе обрасъл с треви, храсти и лози. Едната таратайка беше покрита с растителност. Вдясно от къщата стърчеше еднометрова полуразрушена каменна ограда. Успоредно на сградата в стената зееше дупка, през която минаваше черен път. Къщата беше едноетажна и това до известна степен успокои Девлин. И без това не му се искаше да нахлува в нечий непознат дом и да не знае какво го очаква вътре.

Единственото му преимущество беше изненадата. Целта беше да спипа Ейнджъл и да го измъкне, преди някой да се е събудил.

Той провери кобура, за да се увери, че зиг зауерът е там. Посочи към лявата страна на къщата и описа кръг с пръста си. Тули кимна.

— Готов ли си? — прошепна Девлин.

Самоанецът отново кимна. Двамата заредиха пушките помпи. Едно от кучетата чу звука и започна да лае.

— Тръгвай! — извика Девлин.

Тули хукна към къщата, стискайки пушката в дясната си ръка. Движеше се изненадващо бързо за човек с неговите размери. Зави зад ъгъла и в същия миг от предния двор изскочиха три кучета. Четвъртото, огромен дог, който явно бе заспал на верандата, се насочи към Девлин.

Тули стреля пръв. Прицели се в ръмжащата и лаеща глутница, без да спира да тича. Двата изстрела разкъсаха на парчета първите две кучета и повалиха третото. Самоанецът прескочи труповете и продължи да бяга.

Песът, който тичаше към Девлин, беше по-бърз от останалите. Девлин забави ход, за да стисне мозберга с две ръце, и стреля. Главата на дога изчезна в експлозията. Остатъкът се строполи в кървава купчина на земята.

Сигурно някой спеше в предната стая, защото точно когато Девлин скочи на верандата, вратата се отвори и на прага се появи човек с пушка. Ала Девлин се оказа по-бърз и го удари с нея по брадичката. Мъжът падна и изпусна оръжието. Девлин блъсна човека и го запрати към мебелите вътре с такава сила, че рамката на вратата изпращя. Мъжът падна на пода, а главата му се изкриви под остър ъгъл. Девлин ритна уинчестъра му, приклекна и насочи мозберга си към тъмната стая.

Стори му се, че чува стъпки, движещи се към вътрешността на къщата. От задната част се разнесе шум. Сякаш някой удряше по вратата. Една жена се развика, а някакво куче започна да вие.

Девлин се изправи и хукна към тъмния коридор в далечната страна. Точно преди да стигне до вратата, едно куче изскочи от мрака, сякаш някой току-що го беше пуснал на свобода. Тъмните му очертания се приближаваха толкова бързо, че Девлин успя да се наведе миг преди песът да се хвърли към гърлото му. Коремът на кучето го удари по главата и го повали по гръб. Песът се приземи зад Девлин, подхлъзна се и се обърна, за да впие зъби в лицето му. Девлин натисна спусъка, после се претърколи и скочи на крака. Видя неподвижното окървавено куче и тръгна по коридора. Трябваше да стигне до задната част на къщата, колкото е възможно по-скоро. Съзря някаква светлина. Измина едва четири-пет крачки, когато от стаята вляво изскочи едно огромно тяло, което се хвърли върху него и го събори в банята.

Девлин се стовари върху мивката, удряйки десния си крак. Някой го стискаше в мечешка прегръдка. Той обърна глава и видя, че човекът е китаец — един от най-едрите, които бе виждал през живота си. Девлин още държеше пушката, но ръцете му бяха приковани отстрани до тялото и не можеше да натисне спусъка. Опита се да извие китка, но цевта беше твърде дълга. Оръжието беше безполезно и докато го стискаше, той не можеше да направи нищо, за да се освободи от смазващата хватка, която изкарваше въздуха от белите му дробове и причиняваше невероятна болка на вече наранения му гръден кош.