Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин слезе от колата и отново погледна към пълната луна, този път за да прецени доколко ще бъде осветено тъмното пространство до паркинга. В средата бяха спрели две коли, а в единия край — трета. Всички бяха празни. Пикапът на Тули стоеше в далечния ъгъл, точно до кръгчето светлина под ярката лампа.

Девлин не показа, че е видял пикапа. Отдалечи се от форда и тръгна към ресторанта. Отвори първата врата, сетне втората и влезе в чистото и ярко осветено заведение — копие на множеството подобни из цял свят. Обстановката беше позната и същевременно неизвестна. Девлин огледа посетителите и забеляза Нихики, който седеше сам до една маса в средата на ресторанта. Близо до него една възрастна дама пиеше кафе, а местно семейство — майка, баща и две малки дъщери — ядеше млечен сладолед.

Девлин имаше чувството, че ресторантът ще затваря. Това беше чудесно за него. Семейството явно щеше да си тръгва скоро. Колкото по-малко клиенти имаше, толкова по-добре.

Без да обръща внимание на Нихики, той се приближи до тезгяха. Там имаше само един човек — дебела млада хавайка, която се усмихна и го попита за поръчката му. Беше облечена в кафяво-червен панталон, риза и бейзболна шапка в същия цвят. Девлин си поръча само кафе.

Момичето му наля една чаша и сложи в чинийката пакетчета захар и пластмасова бъркалка. Той взе само кафето и се отправи към масата на Нихики.

Полицаят беше точно такъв, какъвто си го представяше. Уморен. Нервен. И облечен досущ като последния път — бяла риза и черен панталон. Вратовръзката му беше завързана хлабаво и твърде къса.

— Какво толкова важно има? — попита Девлин.

Детективът го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. Все едно нямаше представа защо Девлин е там и се опитваше да измисли какво да каже.

Девлин отпи от кафето и отново го погледна.

Ченгето започна да говори.

— Виж какво, получихме информация за твоя човек. Изглежда са замесени някои от местните момчета.

— Кои местни момчета?

— Не мога да ти кажа, но ще извършим арести. Скоро. Ето защо те молим да стоиш настрана, докато разследването приключи.

— Кои сте вие?

Нихики се изненада.

— Ние?

— Да, вие.

— Ами, полицията.

— Кой е шефът ти, Нихики?

— Майор Олохана. Крофорд Олохана.

— Използвате военни чинове?

Въпросът обърка Нихики.

— Да. Защо?

Девлин смени темата.

— И така, казваш, че майор Олохана ти е наредил да дойдеш тук, в десет часа в неделя вечерта и да ми предадеш да стоя настрана?

— Да.

— Аха… Предполагам, че тази среща няма нищо общо с факта, че вашите местни момчета едва не ме убиха вчера в тропическата гора.

— Какви ги говориш?

— Знаеш ли какво, сержант? Не ми хареса, когато те видях за пръв път. Помислих, че се опитваш да бъдеш твърдо ченге. Знам ли? Да ме поставиш на място. Разбираш ли какво имам предвид? Но всъщност не ми пукаше. Какво пък, по дяволите? Не ме засягаше. Но не и този път. Номерът, който се опитваш да ми скроиш, наистина ме дразни.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се будалкай с мен, Нихики.

Полицаят наведе очи, потърка чело, сякаш имаше главоболие и смотолеви:

— О, по дяволите! Казах им, че няма начин един каубой като теб да се разхожда тук като манекен.

Девлин пийна още една глътка кафе и рече:

— Наистина. Няма начин. — После бръкна в колана си, извади деветмилиметровия зиг зауер и бавно опря голямото дуло в челото на Нихики. — Да отидем някъде, където можем да побъбрим дълго и откровено, приятелю мой.

— Какви ги вършиш? Не можеш да направиш това.

— Напротив, мога.

Детективът се облегна назад, но Девлин притисна още по-силно дулото на пистолета в челото му. Полицаят започна да се поти.

— Стига. Престани. Махни шибания пистолет. Няма да отида никъде с теб.

— Щом искаш да стоиш тук, започвай да говориш. Кой ти дава заповеди? Какво всъщност става?

— Няма да ме застреляш. Не можеш да убиеш ченге.

Девлин прокара дулото на зиг зауера по лицето и гърдите му и го опря в рамото му. Нихики трепна.

— По дяволите, сержант, ще стрелям следващия път, когато мигнеш. Няма да те убия, но ще прострелям шибаната ти ръка в ставата. После ще те намеря у вас целия превързан и ридаещ за осакатената си ръка. И тогава ще проговориш. Нали? Ако искаш да постъпя така, само мигни веднъж.

Нихики вече трепереше. Очите му бяха широко отворени. Той започна да пелтечи.

— Виж какво, престани. Не исках да стане така. Казах му. Това не е моя работа. Аз не работя нито с тях, нито за тях. Само предавам информация. Казвам им какво става при нас. Нямаш представа какви неща стават тук. Твоят приятел знаеше какво правят и затова го убиха.