Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин заобиколи от другата страна, отвори вратата и седна на предната седалка, без да иска разрешение. Не искаше да стои на пътя.

— Значи това е колата?

Жената кимна. Дори един такъв глупав въпрос не успокои нервите й. Девлин реши, че тя и колата си подхождат. И двете изглеждаха износени. Той се усмихна отново, но това не помогна. Жената се мръщеше, хапеше устни и гледаше Девлин с широко отворени очи.

Той се обърна. На задната седалка седяха две мършави момчета, облечени в мръсни дрехи. Едното беше на около десет, а другото — на пет години, но изглеждаха по-големи. Между тях се мъдреше момиченце на около годинка. Беше увита в ръчно плетено одеяло и спеше дълбоко. Явно е спяла, когато Девлин се бе обадил и майката я бе сложила на задната седалка при момчетата. Нищо не можеше да я спре, за да се отърве от старата таратайка. Със същия успех можеше да окачи на врата си табелка с надпис: „Трябват ми пари“.

Той се усмихна и я остави да се пазари. Попита я колко иска.

Жената формулира отговора си като въпрос.

— Петстотин?

— Петстотин — потвърди Девлин, опитвайки се да й помогне.

Тя го погледна, за да види дали е съгласен с цената, или е готов да спори.

— Ще я взема при две условия — каза той.

Жената го изгледа подозрително.

— Оставете ми регистрационните номера за няколко дни, за да извърша прехвърлянето безпроблемно и ми обещайте да пазите продажбата в тайна. Не обичам хората да си пъхат носа в работите ми.

— Божичко, господине, какво смятате да правите? Да ограбите банка?

— Не. Нищо незаконно. Обещавам.

— Ако не ми върнете регистрационните номера, ще я обявя за открадната.

— Добре.

Тя подписа акта за собственост и му връчи регистрационните номера, преди да е платил. Девлин й даде пет стодоларови банкноти с надеждата, че едрите пари няма да й причинят затруднения. Жената напъха парите в смачканата си чанта, без да каже нищо.

— Мога да ви закарам до вас.

— Не — отговори тя. — Трябва да отида в града.

Девлин се надяваше, че първата й работа ще бъде да купи нещо за ядене на децата.

— Добре — рече тя. — Кога ще ми върнете регистрационните номера?

— Напишете ми адреса си.

Жената извади от чантата си писалка и надраска номера на някаква пощенска кутия. После се обърна към момчетата.

— Нали чухте какво каза човекът? Ако някой пита за колата, ще кажете, че не знаете нищо.

Те кимнаха, без да се колебаят. Изглежда не се стесняваха да лъжат. Тези хора явно едва свързваха двата края и това означаваше, че са готови на всичко.

Закара ги до покрайнините на града. Майката и децата бързо слязоха от колата. Изглеждаха доволни.

Девлин им махна, учуди се, като видя, че жената му се усмихна и потегли към безопасната къща.

Снаряжението беше грижливо подредено до стената на дневната. Тули вечеряше консервирано месо, хляб и бира. На масата до него лежеше заредена пушка „Мозберг“.

— Страхотна кола, братко.

— Благодаря.

— Обадиха се от агенцията. Казаха да им позвъниш.

Девлин набра номера на „Пасифик Рим“. Нощният дежурен офицер му прочете съобщението. „Обади се един човек на име Нихики. Имал важна информация за теб. Иска да се срещнете довечера в «Макдоналдс» в центъра на Хило, улица «Пукихае». В десет часа. Свържи се с него на следния номер, за да потвърдиш, че ще отидеш. 555–2301.“

— Добре. Благодаря.

Девлин затвори и погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да измине петдесетте километра до Хило, но се запита какво толкова важно има да му казва ченгето. Набра номера, който Нихики бе оставил. Отговори телефонният секретар. Девлин се замисли за секунда, после реши да изпълни молбата на детектива. Беше по-добре да сътрудничи на местния полицай, отколкото да го ядоса.

— Обажда се Девлин. В десет часа ще бъда там.

Затвори и се обърна към Тули.

— Искаш ли десерт?

— Разбира се.

— Какво ще кажеш за „Макдоналдс“?

— Да, мога да изям няколко хамбургера.

Девлин взе пушката и я провери. Метна я на рамо, погледна в лазерния прицел, щракна предпазителя и я подаде на самоанеца. Бойно оръжие. Помпа. С осем патрона. Направена за американския бързо поразяващ антитерористичен екип от морски пехотинци „Юмрук“.

— Вземи мозберга и пикапа. Ще отидем поотделно. Аз трябва да се срещна със сержанта от полицията, с когото разговарях в Хило. Ченгето, което отговаря за случая на Били. Имал информация за мен.

Тули пъхна последната хапка в устата си, кимна и тръгна след Девлин. Качи се в пикапа и зачака.