Джон Кларксън - Хавайска жега

Лийлани бавно и внимателно се отпусна и легна върху него. Сложи глава на рамото му и остана така, докато учестеното му дишане се нормализира.

Девлин затвори очи и заспа, но само за няколко минути. Тя стана и когато хладният вятър лъхна влагата между телата им, той се събуди. Чувстваше се освежен и удивително жизнен.

Плуваха в топлите сини води, наслаждавайки се на меката им ласка.

Девлин излезе пръв и седна на пясъка. Слънцето изсуши и затопли бялата му кожа. След няколко минути Лийлани спокойно излезе от океана. Камъчетата изобщо не я затрудняваха. От тялото й капеше вода и бронзовата й кожа сякаш беше намазана с масло. Тя изтри солта от лицето си с грациозните си пръсти и се приближи до Девлин.

Той стана и избърса водата от гладката й кожа. Допирът до влажното й стегнато тяло беше чудесен. Наслади й се, без да изпитва непреодолимото желание да прави любов с нея. Двамата седнаха на хавлията, докато слънцето изсуши телата им. После се облякоха и се загледаха в океана.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Девлин.

Лийлани сви рамене.

— По-добре ли?

Предпазливият й отговор го предизвика да каже:

— Трябва отново да се държим като непознати.

— Това е обичайната реакция на мъжа, след като се сближи с някоя жена. Докато пак се възбуди. И тогава пак иска да се сближи.

— А жените?

— При тях не потребността от секс ги кара да се сближават с мъж, а нещо друго. Някаква друга необходимост.

— Каква?

— Не знам. Само знам, че е нещо повече от секс.

— За щастие или не, в живота си не съм имал възможност да изпитам онова друго нещо.

— Защо?

— Защото никога не се задържам дълго на едно място. И защото всичко друго обикновено е опасно.

— Кое например?

— Ами, точно както сме в момента.

Лийлани замълча и се вгледа в плискащите се сини води.

— Каза, че някой се опитал да те убие.

— Предполагам, че беше Кий.

— Но не си сигурен.

— Това е само въпрос на време. Предизвиках реакцията му. Той сам ще се разкрие.

— Да се надяваме, че преди това няма да те убият.

— Да — погледна я Девлин.

— Така ли действаш? Преследваш ги, докато те свършат с теб или ти с тях?

— Горе-долу.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Трябва да намеря отговорите на много въпроси. Нямам представа как Били е попаднал в онази забравена от бога част на тропическата гора. Не знам защо Кий го е убил. Нито колко хора контролира. Или какъв е бил мотивът му.

— А какво знаеш?

— Знам, че този проклет град не ми харесва — с обърканите си и страхливи хора. И онзи опасен и брутален тип Кий. Убеден съм, че не действа сам. Някой ме следи, вероятно откакто пристигнах тук. Със сигурност, откакто се срещнах с баща ти.

— С какво бих могла да ти помогна?

Девлин се замисли за миг.

— Разбери кои са хората, които Кий използва. Къде живеят. С какво се занимават.

Лийлани кимна.

— Това няма да е много трудно. Жените в града мразят онези типове. Нещо друго?

— Да. Нужна ми е кола. Провери в града дали някой продава. Не говори за мен. Само разбери и ми кажи.

— Добре. Как да се свържа с теб?

— Извън града има една къща. На връщане ще ме оставиш там. Имаме телефон. Ще запомниш ли номера?

— Кажи го.

— 555–8774.

— Запомних го.

— Можеш ли да ми се обадиш, без никой да забележи?

— По дяволите, половината ден прекарвам до телефона в кухнята. Поръчвам продукти. Никой няма да забележи.

— Добре. А сега искам да ти задам един въпрос.

— Какъв?

— Искам да знам защо си тук. Какво всъщност целиш?

Лийлани извърна очи, изду бузи и изпусна въздуха. Знаеше, че помежду им вече не може да има лъжи и полуистини.

— Трудно е да ти обясня.

— Защо?

— Смущаващо е. И болезнено.

— Ще ми кажеш ли?

Тя замълча. След малко отговори:

— Да.

Девлин зачака, без да откъсва очи от нея. Лийлани седеше от дясната му страна. Той виждаше само лявата половина на лицето й. Тя избърса очи и Девлин забеляза една сълза.

— Били беше четири години по-голям от мен. Той наистина беше по-големият брат, за какъвто мечтае всяко момиче. Красив. Силен. Не ни беше лесно. Хората мислят, че Хаваи е космополитен, но всъщност не е така. Тук има много расизъм. Хлапетата се държат най-лошо. Мразят белите. Аз бях по средата. И двете страни не ме обичаха. Но Били ме защитаваше. И се кълна, че доста си изпати, докато го правеше. Мисля, че закоравя от боя. Можеше да стане зъл, но не се промени. Само ставаше все по-непреклонен и силен. И аз го обиквах все повече. Господи, обожавах го. Безумно го обичах.