Джон Кларксън - Хавайска жега

Мълвата за сблъсъка на Девлин с Лихо, Ейнджъл и Пали се разпространи светкавично. Хората на Кий дойдоха в града, за да си го изкарат на някого. Пред офиса се бяха събрали осмина — Уилфредо и Рамон — братята на Ейнджъл, трима местни типове, известни като Фето, Ака и Томи, част от постоянния екип на Кий, братовчедите на Ака — Франк и Пана и един от главорезите на Кий, който винаги се появяваше, когато имаше неприятности, Кимо.

Пристигаха и други. И докато се събираха и мърмореха под нос за многобройните си въображаеми и действителни неправди, Кий беснееше в офиса. Беше готов да прекоси улицата и да малтретира Рейчъл Стийл, докато му каже къде е Девлин, но Енгъл повтаряше:

— Трябва да стоиш тук и да чакаш. Лиху ще дойде.

— Майната му на Лиху. Кой е тоя Девлин? Мисли, че може да идва тук и да се будалка с нас?

— Вече ти казах — търпеливо обясни Енгъл. — Девлин работи за някаква компания на име „Пасифик Рим“. Частна фирма. Нает е от семейството на онзи Кранстън или Съншайн, един дявол знае как се казваше.

— Смотаняци, трябваше да се справите с него. Вие сте го пуснали в града, а сега аз трябва да го изгоня. По моя начин.

— Лиху ще се погрижи за него.

— Как?

— Ще ти каже, когато дойде тук.

Кий погледна недодялания бял адвокат и потисна силното си желание да го стисне за мършавото гърло и да го удуши. Копнееше да почувства как пукат хрущялите му. Представи си как очите му се изцъклят. Видя как тънките пръсти на Енгъл дращят ръцете му.

— Хилаво безполезно бледолико лайно! Ако Лиху не дойде скоро, ще намеря онзи нещастник, ще го убия, ще го накълцам на парчета и ще нахраня кучетата си.

— Ще дойде, ще дойде.

Кий прокара пръсти през косата си, вторачи се в тавана и изкрещя:

— Шибан педераст!

Енгъл бързо погледна часовника си.

За по-малко от час Лийлани стигна до края на пространството, покрито с лава. Седна и десет минути чака Девлин.

Когато той се приближи, тя стана и му направи знак да я последва към района, където лавата не беше заляла земята. Изведнъж се озоваха в един зелен оазис сред мъртвите черни скали, над който се извисяваха трите поклащащи се палми, които използваха за ориентир. Дърветата бяха високи повече от двайсет метра.

Растителността се сгъстяваше. Изведнъж пред тях се разкри малка пролука между храстите и палмите. Двамата изкачиха двуметровата скала, минаха през гъсталаците и се озоваха на една уханна поляна, осеяна с дъхави треви и орхидеи — дребнички пурпурни цветчета на високи тревистозелени стебла. Имаше и цъфнал джинджифил, дръвчета гуава, гардении и тъмночервени тропически храсти, сред които лъкатушеше тясна пътечка. Девлин и Лийлани слязоха по нея и тръгнаха към океана, отмествайки растенията. След минута стигнаха до няколко по-ниски палми и високи папрати. Наведоха се, за да минат под покрив от клони и Девлин стъпи на най-красивия плаж, който бе виждал.

Ивицата представляваше съвършен полумесец от черен пясък, дълъг стотина метра и широк около двайсет. В северния и южния край имаше скали от лава, високи шест метра, които се спускаха към океана. Вълните бяха блъскали и оформяли скалите, изравяйки в тях назъбени вдлъбнатини. В основата им имаше огромни буци лава, натрупани като естествен вълнолом. Близо до плажа прибоят бе разбил отломките на по-големи и малки валчести камъни.

В дъното на плажа имаше плетеница от лози, дървета, шуми и папрати. Лийлани и Девлин бяха намерили своя усамотен къс от Рая. Бяха сами на един плаж, който можеше да е на десет хиляди години.

— Откъде научи за това място? — попита той.

— Една от жените в града ми каза. Последният поток от лава го създал. Едва ли някой наоколо знае за него.

— Удивителен е.

— Красив е.

Лийлани стоеше на няколко крачки от Девлин и гледаше океана. Тя съблече фланелката и късите си панталони. Без да пророни дума, събу и белите си бикини. После се обърна към Девлин. Беше съвсем гола. Само на глезена си имаше тънка златна гривна.

Той дори не се опита да се държи учтиво. Вторачи се в нея с широко отворени очи. Лийлани беше безупречна. Кожата. Гърдите. Тъмните им зърна. Дори триъгълникът от черни косъмчета между дългите й крака. Девлин не знаеше къде да гледа по-напред.

Тя се усмихна леко намръщена и каза:

— Събличаш ме с поглед, откакто се запознахме. Никога не бих плувала облечена на такъв плаж, затова предположих, че моментът ще е подходящ да преодолеем това физическо нещо между нас и да не мислим за него.