Джон Кларксън - Хавайска жега

— Много съм гладен. Какво ще ми препоръчаш?

— Прясна пържола. Имаме и хубаво брюкселско зеле и моркови. Ще ги сваря на пара. Ще ти донеса и кафяв ориз.

— Добре.

Опитвайки се да запази деловия си тон, тя попита:

— Кога ще можем да поговорим?

Девлин огледа набързо помещението. Всички изглеждаха заети с яденето си.

— Знаеш ли дали Кий е в града? — попита той.

— Не мисля. Не съм го виждала. Защо?

— Смятах да го посетя.

— И какво?

Девлин сви рамене.

— Ще видим. В колко часа свършваш работа?

— В неделя не сервираме вечеря. Ще бъда свободна около два часа. Мислех да отида на един плаж с черен пясък, за който чух вчера. Предполагам, че е съвсем уединен. Ако дойдеш там, никой няма да ни види.

— Добре.

— Ще ти начертая карта.

Лийлани тръгна към кухнята.

Девлин ядеше обяда си бавно. Храната беше вкусна. Пържолата беше добре препечена от външната страна и почти сурова отвътре — точно както я обичаше.

Когато се върна със сметката, Лийлани му подаде едно листче. Девлин погледна картата, която тя беше нарисувала, и веднага разбра, че никога няма да намери плажа.

— Имаш ли кола? — попита той.

— Уолтър ми дава назаем пикапа си.

— Ще отида до магистралата. Ще ме вземеш оттам.

— Мислех, че не искаш да ни виждат заедно.

— Щом изляза от града, лесно мога да разбера дали някой ни следи. Ако забележа човек, ще ти махна да продължиш.

— Добре. Ще тръгна в два.

— Дотогава ще бъда на пътя.

Лийлани взе празните чинии и се отправи към кухнята.

Девлин остави пари на масата и излезе от ресторанта. Огледа Мейн стрийт. Градчето беше тихо, но тишината беше по-скоро напрегната.

Слънцето вече печеше силно и изсушаваше влагата, останала след обичайния утринен дъжд. От черния асфалт се изпаряваха едва забележими облачета.

Девлин измина трийсет крачки по дървения тротоар. Стигна до офиса на Кий. Натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Дръпна се назад и погледна старата дървена врата. Сетне извади зиг зауера и с точен ритник разби ключалката. После влезе вътре, сякаш беше собственикът на мястото.

Бързо огледа стаята. На стената имаше топографски карти на областта Пуна. Малка картина с маслени бои, изобразяваща берач на захарна тръстика. Плакат, на който пишеше: „Хаваи за хавайците“. Из помещението бяха разпръснати евтини плетени мебели. Стените и хлътналият дървен под бяха боядисани в бледозелено. От тавана висяха две голи крушки.

Пространството вдясно беше преградено с фибростъкло. От другата страна имаше малък кабинет. По-голямата му част беше заета от старомодно дървено бюро, отрупано с листове хартия и дебели пликове.

Девлин насочи пистолета и тръгна към задната част. Мина покрай някакъв оскъдно осветен килер и баня и влезе в големия кабинет. Беше добре обзаведен. Имаше компютър, факс, работна маса и шкаф.

Девлин излезе през задната врата и се озова на верандата. Там имаше стар диван, консервна кутия, пълна с фасове и очукан хладилник. Нямаше ръмжащи кучета. Нито местни главорези. Нито Сам Кий. Девлин изведнъж се почувства като пълен глупак. Осъзна, че гневът му го тласка към необмислени действия. Прибра зиг зауера в кобура и излезе през разбитата предна врата. На улицата се бяха събрали няколко души. Едно момче надничаше да види кой ще се появи от офиса. Девлин застана на прага и извика:

— Джак Девлин. Кажете му, че Джак Девлин е направил това.

В същия миг по Мейн стрийт се зададе един пикап, който спря пред офиса. Четирите врати се отвориха едновременно и отвътре изскочиха Ейнджъл, Лихо и един друг мъж на име Пали.

Девлин извади пистолета и се приготви да стреля по всеки, който измъкнеше оръжие. Очакваше автоматични пушки, но никой от тримата не носеше огнестрелно оръжие. Той посочи към тях и каза:

— Качете се в пикапа и изчезвайте оттук, преди да сте пострадали.

Пали, най-едрият от тримата, се ухили презрително и се хвана за перилата на тротоара. Прескочи ги и леко се приземи на около два метра вляво от Девлин. Лихо и Ейнджъл застанаха вдясно. Пали направи няколко бързи странични крачки и вдигна крак към главата на Девлин. Ритникът имаше за цел да уплаши Девлин и може би да го блъсне към Лихо и Ейнджъл, но Пали не бе избрал подходящия човек за тази демонстрация. Девлин не помръдна от мястото си. Само се наведе назад. Пали понечи да го удари с опакото на ръката си, но Девлин разбра това. Отмести се и сграбчи лявата китка на Пали, а с другата ръка го стисна за гърлото — така, че да не пречупи дихателната тръба. Можеше да го убие, но не го стори, а премести центъра на тежестта си и хвърли Пали върху Лихо и Ейнджъл, които се приближаваха отдясно.