Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин заключи хотелската си стая, пусна отново климатика и легна с надеждата, че болкоуспокояващите ще му помогнат да заспи. Когато се събуди, навън се зазоряваше и той се изненада, че е спал цяла нощ. Утринната светлина се процеждаше през тежките завеси. Девлин потърка лице и раздвижи ръце. Чувстваше се добре. Седна и острата болка отново прониза гърдите му. Това го ядоса. Стана. Краката му бяха схванати и го наболяваха. Но това не му пречеше да върви и да крои планове. Трябваше да си свърши работата.

Изкъпа се набързо, поръча закуска и се обади на госпожа Банкс. За трийсет минути уговориха всичко. След малко Тули влезе в стаята.

— Как се чувстваш? — попита Девлин.

— Отвратително.

Тули стоеше и мълчеше. Ръцете му бяха превързани. Беше изпрал широките си панталони, но не бе успял да отстрани калта и петната от кръв.

— По дяволите, кой насъска онези кучета по нас, човече? И къде да го намерим?

— Знам кой го направи. Двама души действат по въпроса. Ако не беше неделя, вероятно щях да разбера всичко след няколко часа. Но не се тревожи. Ще ги намерим.

— Сигурно са негодниците, които са убили приятеля ти, нали?

— Да.

— И сега какво?

— Имаме много работа. Поръчай си закуска. Трябва да си вземем нови дрехи. Да подготвим скривалището. Да намерим още транспорт. Искам до един час да излезем оттук.

След по-малко от час двамата отидоха в търговския център до летището. Купиха си нови дрехи и се отправиха към град Кахоа.

Лесно намериха скривалището. Къщата беше извън града, близо до магистрала 130. Госпожа Банкс бе казала, че след като видят знака за пътя, трябва да продължат да вървят, докато съзрат първата пощенска кутия вляво.

Всичко от онази страна на пътя беше скрито от гъста растителност — дървета, лози, папрати и храсти.

Девлин караше бавно. Най-после видя пощенската кутия. Зад нея имаше тесен проход в зеленината. Той зави и се спусна по един стръмен склон, който го изведе на поляна, обрасла с червеникави тропически растения, орхидеи и папрат.

На около десет метра имаше малка дървена къща. Няколко стъпала водеха към двойните плъзгащи се врати.

Ключът беше сложен под второто стъпало. Девлин и Тули влязоха вътре. Вляво имаше малка дневна, а вдясно — дълъг тезгях, който разделяше трапезарията от голямата кухня. Във вътрешната част имаше баня и спалня. Стръмно стълбище водеше към втория етаж, където вероятно имаше още спални.

Къщата беше чиста, но въздухът беше застоял. Тули пусна на пода в спалнята чантата с новите си дрехи, а Девлин провери ключалките на вратите и се качи горе да огледа другите стаи. После двамата отново седнаха в пикапа. Тули седна зад волана.

— Откарай ме във „Вилидж Ин“ — каза Девлин. — Вземи пикапа. В два часа трябва да бъдеш на летището.

Самоанецът спря до хотела. Градчето беше тихо.

— „Пасифик Рим“ ще изпратят човек за контейнерите — рече Девлин. — Остави го той да се разправя с документите. Ти само ги натовари и ги закарай в къщата.

— Колко са?

— Вероятно два. В единия ще бъдат оръжията, а в другия — амунициите.

— Добре, шефе.

— Самолетът излита в два и трийсет, затова тръгвай. Чакай в къщата, докато ти се обадя. И се увери, че не те следят. Тук има много такива пикапи, но не отивай на летището, ако мислиш, че те следят.

Тули кимна и потегли. Девлин се качи в стаята си. Отвори най-долното чекмедже на шкафчето и извади нова пачка патрони за празния зиг зауер. Измъкна и един малък „Берета“ и го пъхна в джоба на новия къс панталон, който си бе купил от търговския център. За разлика от Тули, неговите дрехи не бяха изгорели в колата. Загуби само обувките си. Изми ръцете и лицето си и тръгна да търси Рейчъл. Не я намери, затова влезе в кабинета й и остави четири стодоларови банкноти в един плик.

Излезе от „Вилидж Ин“ и се отправи към ресторант „Да“. Когато мина покрай офиса на Кий, изпита желание да извади зиг зауера и да отвори с ритник вратата, но вътре изглежда нямаше никой.

Когато влезе в заведението, Лийлани тъкмо изскачаше от кухнята. Имаше шестима клиенти. Това беше голямо постижение за ресторанта. Лийлани дори бе накарала Уолтър Харисън да облече чиста риза.

Този път Девлин не седна до прозореца. Настани се с гръб към стената и с лице срещу вратата.

Лийлани дойде веднага и каза:

— Радвам се, че те виждам. Гладен ли си?

Гледаше го така, сякаш се опитваше да разбере дали е ранен. Беше облечена в селска рокля, но срязана високо над коленете и с дълбоко деколте. Голяма част от бакърената й кожа беше изложена на показ. И както обикновено, когато работеше, косите й бяха завързани на опашка, така че нищо не закриваше лицето й. Беше хипнотично красива. Нищо чудно, че клиентелата на ресторант „Да“ се увеличаваше.