Джон Кларксън - Хавайска жега

Неизвестно защо Били бе намерил смъртта си в една уединена част от тропическата гора, явно в близост до ранчото на Кий. Като се имаше предвид историята на Били и характерът на местността, Кранстън сигурно бе отглеждал марихуана. Вероятно е имало сблъсък. Дали се е бил? Били беше ветеран от войната. Но може би наркотиците бяха притъпили борбеността му.

Ала независимо дали се беше съпротивлявал или не, Били бе загинал. Според медицинската експертиза вероятно е бил наръган с нож — обичайно оръжие в схватките за територия.

Може би се беше сбил заради марихуаната? Кой ли го бе убил? Кий или някой, свързан с него?

Всички хипотези се градяха на предположения. Но Девлин ясно си представяше всичко.

Първо спречкването. После ножа. И разпарянето на корема. Сетне са го подпрели на някакво дърво и вътрешностите му са висели от раната, а кръвта е капела по краката му.

Сетне Кий е решил да направи така, сякаш е станало случайно. Той познаваше района. Кий и хората му са събрали кучетата си и са ги насъскали към дивия глиган, насочвайки ги към Били — точно както бяха направили с Девлин и Тули.

И Били е седял, подпрян на онова дърво, а животът бавно го е напускал в онази забравена от бога тропическа гора. Мокър от дъжда. Все по-студен, немощен, отчаян и уплашен. Разкъсващата болка. Ужасът.

И после кучетата на Кий са подгонили звяра право към окървавеното тяло на Били. Колко ли време го е ръфало онова обезумяло чудовище, преди кучетата да се присъединят към него? Дали са се борили да убият глигана или да пируват с човешката плът?

Калта, кръвта, воят, ръмженето и беснеенето над умиращия човек. Защо? Как? Колко дълго? И как щеше Девлин да се освободи от мислите, от въпросите? И защо Сам Кий смяташе, че може да направи това с един човек и после да го повтори с Девлин? Защо?

Девлин се облегна на стената и се остави на горещата вода да го пречисти. Без капка съмнение знаеше, че неговото оцеляване е възможно само ако Сам Кий умре.

Лийлани тръгна към ресторант „Да“. Носеше малка чанта, в която имаше паста за зъби и нова четка. Не се нуждаеше от тях, но бе решила да изглежда така, сякаш е пазарувала. Щом се приближи до офиса на Кий, тя спря и се престори, че чете информационното табло на вратата на съседния магазин. Но всъщност крадешком гледаше през витрината. Лампите бяха запалени, но вътре като че ли нямаше никой. Лийлани се заслуша, но не чу говор или движение. Изведнъж вътре иззвъня телефон. Тя се стресна и бързо отмина.

В офиса Енгъл вдигна слушалката. Знаеше кой се обажда.

— Е, и? — изръмжа дрезгавият глас.

Адвокатът вече бе приготвил отговора си.

— Още нищо не е потвърдено. И двамата не са били в града през целия ден. Нашият приятел явно е спретнал посрещане на госта си. Но не разбрах как е минало празненството.

— По дяволите, какво ти става, Енгъл?

— Предпочитам да бъде дискретен.

— Премахнал ли е онзи досадник или не?

— Не знам.

— Да. Точно както предполагах.

Линията заглъхна, без Лиху да каже дочуване. Ала на Енгъл не му пукаше. Единственото му желание беше разговорът да приключи.

Лиху затвори и набра друг номер. В едно двуетажно бунгало, разположено в жилищния комплекс за офицери в казармата „Шофийлд“ на остров Оаху, иззвъня телефон. Полковник-лейтенант Джордж Уокър, който току-що се бе прибрал от нощния сеанс с Тей Уилямс, вдигна слушалката.

Уокър се наслаждаваше на съботната вечер сам, пиеше оригинално шотландско уиски, гледаше Си Ен Ен и четеше последното издание на един от четирите финансови вестника, за които се бе абонирал. Щом чу гласа от другия край на линията, той разбра, че спокойната му вечер е приключила.

— Адски много време ти отне, докато отговориш на съобщението на пейджъра — прогърмя гласът.

— Бях на полева работа. Върнах се преди малко. Затвори и ще ти се обадя.

— Така ли? Знам кое смрадливо поле си орал, войнико. Хайде, обади ми се. Важно е.

Уокър затвори. Не обичаше Лиху да му се обажда вкъщи. Знаеше, че компютризираната телефонна система в армията записва всеки разговор, проведен в базата. Никога не се обаждаше на Лиху оттам. Трябваше да отговори на проклетия пейджър.

Той остави вестника, евтиното уиски и монотонно бръмчащия телевизор и отиде при колата си. Погледна часовника. Минаваше единайсет, така че нямаше да е странно, ако излезе от базата да си купи нещо. В казармата имаше много магазини, но те не работеха непрекъснато.

Уокър мина покрай поста и се отправи към Уахиава. Спря на гара Ексън, остави колата близо до телефонните автомати и се обади на Лиху, който започна да говори, без да губи време.