Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин се обърна. Самоанецът отчупи един голям клон, дълъг около метър и дебел петнайсет сантиметра в единия край и три пъти повече в другия.

Тули замахна с тоягата, за да я изпробва и каза:

— Имаш само по един куршум за всяко куче. Пистолетът ще ни трябва за онези, които ни преследват.

Девлин кимна и започна да си проправя път през шубраците. Някъде пред тях лаеха ловджийски хрътки, но най-лошото беше, че не ги виждаха.

Самоанецът следваше Девлин по петите. Двамата бързаха приведени през гъстата тропическа гора колкото им държаха краката, опитвайки се да увеличат разстоянието между себе си и хората, които бяха стреляли по тях. Но само след пет минути две огромни кучета изскочиха от шубраците. Движеха се толкова бързо, че Девлин успя да застреля само едното. За щастие деветмилиметровия куршум попадна право в гърдите на песа и пръсна сърцето му. Кучето умря, докато скачаше във въздуха, но второто мина покрай Девлин и освирепяло се приготви да откъсне всяка част от тялото на Тули, в която можеше да впие зъби.

Самоанецът не помръдна и когато побеснелият пес се хвърли към него, замахна с примитивната бухалка. Дебелият край на тоягата удари кучето по главата с такава сила, че размаза черепа, челюстта и врата му. Животното се строполи на земята, а Тули хукна, без да се обръща назад.

Стигнаха до пътечката на прасетата, без да срещнат други от кучетата убийци на Кий. Затичаха се по-бързо и в същия миг зад тях се разнесоха изстрели. И двамата знаеха, че някой стреля напосоки, за да ги уплаши. Или да ги вкара в поредния смъртоносен капан.

Един куршум скърши клонките на дървото вдясно, но Девлин не си направи труда да отвърне на изстрела. Двамата продължиха да бягат, проправяйки си път през лозите, храстите и папратите.

— Знаеш ли кой стои в дъното на тази работа? — изръмжа Тули.

— Да.

— Добре, защото смятам да го убия.

Те продължиха без да разговарят, изливайки гнева си върху тропическата гора, която се опитваше да ги държи в клопката си.

Най-после се добраха до обраслия път, но Девлин спря на около петнайсет метра от шосето. Тули бавно се приближи до него.

Девлин погледна часовника си. Бяха в горските дебри вече четири часа. Чувстваше се изтощен. Опита се да нормализира дишането си, за да чува по-добре и да облекчи болката в гърдите си. Гърдите го боляха от сблъсъка с глигана и не можеше да си поеме въздух, без да усети остра болка под ребрата. Погледна Тули. Едрият мъж беше необичайно спокоен, докато се напрягаше да чуе или да види някакъв знак от врага. И двамата знаеха, че ако ги чака засада, тя ще е на открито.

Дъждът бе намалял. На пътя не се забелязваше движение.

От дълбоките рани по ръцете на Тули се процеждаше кръв. Плътта под дясното му око беше разкъсана. По тялото му имаше засъхнала кръв — неговата собствена, на глигана и на кучето, което се бе опитало да го удуши. Дори да изпитваше болка, самоанецът не го показваше. На непроницаемото му лице беше изписана само съсредоточеност.

— Мисля, че няма никой — прошепна Девлин. — Ако ни причакват, сигурно са край колата. Не чух да ни преследват.

Тули кимна, но продължи да наблюдава обраслия път.

— Копелетата искаха глигана и кучетата да свършат работата вместо тях.

— Да се приближим до пътя. Винаги можем да се скрием в гората.

— Чакай малко. Първо довърши храната.

— По дяволите, не мога да сложа хапка в устата си.

— Не се знае докога ще стоим тук, шефе. Вече няма смисъл да носим продуктите. Нито да ги изхвърляме.

Девлин помисли за миг.

— Хайде да отидем от другата страна на пътя. Ако ни преследват, ще можем да ги видим.

Излязоха бавно на пътя, сетне бързо го прекосиха и потънаха в тропическата гора. Тули приклекна и извади останалата храна и вода. Девлин седна с кръстосани крака, сложи зиг зауера пред себе си и взе дажбата си. Не беше гладен. В тялото му още бушуваше твърде много адреналин, но той реши да събере сили и затова започна да яде.

Самоанецът скри празните опаковки в папратите и метна раницата на гърба си. Двамата изскочиха на пътя и хукнаха колкото им държат краката.

След около петстотин метра забавиха ход.

Девлин позна завоя, зад който беше колата. Вдигна ръка и двамата тихо влязоха в гората, за да стигнат до форда под прикритие.

Но когато се приближиха на двайсетина метра от колата, Девлин се изправи, излезе от шубраците и се върна на пътя.

Самоанецът погледна през рамо и се намръщи. Фордът представляваше обгоряла развалина, надупчена от куршуми. Четирите гуми бяха разтопени. Задната част беше овъглена.