Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин бързо разбра, че няма да е лесно. Особено в дълбините на тропическата гора. Тръгна пръв. Отстраняваше от пътя си клони и папрати и по-скоро се препъваше в коренищата и дупките, отколкото вървеше. След десетина минути се обля в пот. Ръцете му бяха изподрани. Умори се.

Тули се хилеше. По всичко личеше, че се забавлява. Едрият мъж сякаш се беше слял с тропическата гора.

Девлин ругаеше, а самоанецът се усмихваше. След двайсет минути Девлин спря да избърше потта от лицето си и Тули му подаде шише вода. Девлин с благодарност го прие.

Самоанецът носеше четири бутилки.

— Пий колкото можеш повече.

Продължиха да пият, но Девлин спря след шише и половина.

— Хей, Тули, не вървим из пустинята. Това е проклета тропическа гора. И разстоянието е само три километра.

— Все това повтаряш, а? — Самоанецът поклати глава, сякаш Девлин се държеше като непослушно момче. — Гладен ли си?

— Току-що тръгнахме.

— Добре.

— Между другото, какво носиш в раницата си?

Тули му показа съдържанието на раницата — пакети с консервирано месо от неизвестен произход, буца сирене, горчица, бисквити, салфетки и пластмасов нож. Всичко беше подредено в пластмасови кутии.

Тули се засмя на покупките си.

— Страхотен планинар си, няма що — рече Девлин.

Едрият мъж се ухили и кимна.

— Храна, братче. Да вървим.

След двайсетина минути двамата бяха изминали едва около осемстотин метра. Девлин се потеше и пиеше вода на големи глътки.

Самоанецът се засмя и попита:

— Хей, не огладня ли?

— Още не.

Тули продължи да се смее, а Девлин — да се бори с гъстата растителност.

— Хей, шефе?

— Какво?

— Тук е адски гъсто. Как ще намерим мястото, където е бил убит онзи човек?

Девлин спря и извади компас.

— Изобретение на белия човек, братко. Нарича се компас. Не е необходимо да се ориентираш по луната и звездите, както правите вие, самоанците. Пък и полицейският видеозапис на местопрестъплението вероятно още съществува, затова няма да е трудно да го намерим. С каква скорост мислиш, че се движим?

— Така, както се препъваш ли? Може би с километър и половина в час. Най-много.

Девлин погледна часовника си.

— Хайде да повървим още половин час. Да видим дали ще намерим мястото.

— Ако ни провърви.

Девлин отново се гмурна в шубраците.

— Ще поддържаме курс на юг. Би трябвало да го намерим.

Тули изсумтя.

— Да, шефе. Но имам един въпрос.

— Казвай.

— Наистина ли мислиш, че някой е влачил тялото в този пущинак?

— Малко вероятно, а?

— Да, по дяволите.

Двамата продължиха да си проправят път, без да разговарят. Вървяха още десетина минути. Изведнъж пред тях се появи малко открито пространство от застинала лава. Имаше само няколко дървета и туфи трева. Беше приятно да се върви по твърдата гола повърхност.

Девлин и Тули се дотътриха до средата на откритото пространство. Девлин въздъхна уморено, седна и се опита да попие потта от лицето си с мократа риза.

Тули свали раницата от гърба си и я пусна на земята. Огледа се, вдигна глава към небето и клекна до Девлин. Извади водата и шест от пакетите с храна. Подхвърли три на Девлин, седна и кръстоса крака.

Девлин отвори единия пакет и напъха в устата си месото, после малко сирене и накрая две бисквити.

— Откъде знаеше, че ще огладнея толкова много?

Самоанецът се усмихна, прегъна пластмасовата кутия на две и изсипа храната в устата си. Сетне погледна Девлин с широко отворени очи, сякаш споделяха някаква шега, известна само на тях. Съдържанието на пакета изчезна за около десет секунди. После изпи две големи глътки вода и се залови с втория пакет.

Докато Тули и Девлин ядяха, Кий и хората му се събираха в двора пред ранчото. Мъжете бяха разделени на екипи по двама. Всяка двойка имаше по две виещи кучета мелези. Наричаха ги помияри — порода от всичко, което имаше големи размери и зъби. Освен това бяха заменими.

Гледаха ги на глутници. Хранеха ги само когато започнеха да умират от глад. Всяко куче трябваше да се бие за храната си. Бяха вечно гладни и глутницата беше пощуряла от непрекъснатите схватки и недостиг на храна. Докато ги държаха на каишките, можеха да ги контролират. Ала пуснеха ли ги веднъж, песовете нападаха всичко, което срещнеха по пътя си.

— Добре — рече Кий. — Време е да посрещнем на този остров още едно бледолико лайно.

Мъжете се качиха в колите и пикапите си. Всяка двойка знаеше точно къде отива.

Тули и Девлин свършиха с обяда си, изпиха по един литър вода, прибраха останалата храна и продължиха да вървят на юг. В края на откритото пространство от застинала лава Девлин спря да погледне компаса. Тули го потупа по рамото и посочи калната пътека вляво.