Джон Кларксън - Хавайска жега

— С отглеждането на наркотици ли?

— Да.

— Винаги има слухове, Девлин. Хората тук смятат, че щом се извърши престъпление, той е замесен.

— И омразата му към белите хора изглежда е част от онова, в което се е забъркал.

— Да. Повдига ми се от това. Чист и откровен расизъм. Нали видя с очите си? Сам Кий ненавижда белите. И най-вече онези, които притежават някаква собственост. И измисля какви ли не оправдания. Белите дяволи измамили дедите му да продадат земите си и ние не сме имали право над тях.

— Той хаваец ли е?

— Ами! — отговори Рейчъл и махна с ръка. — Напоследък всеки филипинец, който слезе от самолета в Хонолулу, твърди, че е чистокръвен хаваец. Тъжната истина е, че вече няма истински хавайци. Оцелели са може би около един процент. А голяма част от този нищожен процент са се изпоженили помежду си. Може би във вените на Кий тече някаква хавайска кръв, но се съмнявам дали е много. Аз съм повече хавайка от него. Баща ми е роден на тези острови. Аз също. Кий едва ли знае кой е баща му, още по-малко дядо му.

— Значи всичко това е фасада.

— Разбира се. Сам Кий е брутален хулиган. Малко по-умен е от обикновените главорези и явно е намерил начин да се измъква безнаказано.

— Смяташ ли, че той има нещо общо със смъртта на Джон Съншайн?

— Не знам. Полицията не е арестувала никого.

— Полицаите изглежда не желаят да причиняват неудобства на господин Кий.

— Защо мислиш така?

— Ти повика полицията снощи, нали?

— Да.

— Ако искат да отидат на местопрестъплението с изключени сирени, ченгетата обикновено ги пускат едва когато пристигнат. Чух сирените им пет секунди, преди да дойдат. Обзалагам се, че са били някъде на Мейн стрийт и са довтасали, когато побоят е свършил.

— Казаха, че имали и други обаждания.

— Аз не повярвах на това. Нито ти.

Рейчъл кимна.

— Имаш право. Не повярвах. Но не бих предположила, че има някакво тайно споразумение. Не смятам, че тукашната полиция обича Сам Кий. Просто не искат да се занимават с него повече, отколкото им се налага.

— Работата им е да се занимават с него.

— Както казваше майка ми, ти преоткриваш познати истини, Девлин.

Той се усмихна печално и кимна.

— Кажи ми нещо — каза Рейчъл.

— Какво?

— Дошъл си да разследваш смъртта на Джон Съншайн. Това не ти ли подсказва, че той е бил по-важен, отколкото повечето хора тук са мислели? Кой беше той?

Девлин млъкна и се замисли над отговора си.

— Струва ми се, че често ще ми задават този въпрос.

— Какъв е отговорът?

Той сви рамене.

— Зависи. Били беше много неща.

— Какво беше за теб?

Девлин я погледна по начин, който я накара да разбере, че отговорът му няма да бъде споделен с никой друг, освен с нея.

— Рейчъл, Били беше най-близкото нещо до американски герой, който ти и аз някога ще срещнем.

Тя го погледна с проницателните си сини очи и след една-две минути каза:

— В такъв случай мисля, че сме участници в една голяма трагедия. Съжалявам, че не мога да ти помогна да разбереш какво се е случило.

Девлин кимна.

— Знам, че щеше да ми помогнеш, ако можеше.

— Нима?

— Нали те видях снощи — отговори той и сложи ръка върху нейната. Кожата й беше лъскава, мека и почти прозрачна. Девлин си спомни как предишната нощ Рейчъл бе сложила същата тази ръка на гърдите му, за да го защити. — През следващите няколко дни искам да стоиш тук горе и да се пазиш.

— Много любезно от твоя страна.

— Кое?

— Да ме предупредиш толкова деликатно.

През следващите няколко часа Девлин се разхожда из града и разпитва хората за Били. Това му напомни дните, когато беше младо ченге в Ню Йорк. Влезе в малката бакалница, представи се на възрастната китайка зад щанда и попита за Били Кранстън или Джон Съншайн. Онова, което тя му каза, се повтори в почти всички по-нататъшни разговори. „Да, познавах го.“ „Един едър мъж. Идваше и си отиваше.“ „Никому не е сторил зло.“ „Каква трагедия.“ „Лоша работа.“ „Нямам представа защо е станало така.“ „Не, не знам какво се е случило.“ „Не мога да го проумея.“

Беше ясно, че Девлин няма да получи желаните отговори, но въпреки това задаваше въпросите си с надеждата да предизвика реакция и да повдигне булото, покриващо смъртта на Били.

Сам Кий имаше повече успех. Петима от неговите хора обикаляха магазините и ресторантите. Наблюдаваха всеки ход на Девлин. Кий седеше на верандата във вътрешния двор на офиса си на Мейн стрийт и приемаше доклади им.

Кий пиеше кафе от голяма чаша и изслушваше внимателно всяка информация.