Джон Кларксън - Хавайска жега

— Онези момчета пребиха до смърт един човек.

— Къде е той?

— Не знам. Приятелят му го отведе някъде. Вероятно пътува към болницата.

— Ами какво очакваш да направим, след като тук няма никой, освен теб?

— Арестувайте Кий.

— На какво основание?

По-високият махна с ръка и каза на партньора си:

— Хайде, зарежи тези глупости. Няма кого да разпитаме. Да вървим.

Ченгетата говореха на онзи напевен и весел островитянски диалект, който обезсърчи Девлин. Рейчъл измънка нещо неразбираемо, после сандалите й изскърцаха по черната сгурия на паркинга. Девлин не я изчака да се качи. Върна се в стаята си и тихо затвори вратата. Не искаше да разговаря с никого за случилото се.

Извади зиг зауера си и го сложи в окачения на леглото кобур. Съблече се и легна. Съзнателно отпусна всяка група мускули, започвайки от краката и стигайки до лицето. Щеше да мине известно време, докато тялото му усвоеше адреналина, който бушуваше в него. Едва ли щеше да заспи.

Когато се върна в „Кахоа Лаундж“, Кий още ликуваше, но наоколо нямаше много хора, с които да отпразнува победата. По-голямата част от тълпата се бе разпръснала, когато боят започна. Останалите посетители бяха твърде пияни, за да направят каквото и да било. Кий беше готов да вилнее, но липсваше дразнител. Изведнъж видя и се вкисна. Адвокатът му направи знак да седне до него. Кий с нежелание го стори.

— Какво, по дяволите, искаш, мошенико?

— Трябва да ти предам нещо от името на господин Лиху.

— Какво?

— Онзи тип отсреща…

Кий се облегна назад и наклони глава към Енгъл.

— Знае ли нещо?

— Знае всичко.

Кий се наведе напред и сложи лакти на масата. Лицето му се беше вкаменило.

— Разкажи ми.

Девлин задряма час преди зазоряване. В шест и трийсет слънцето изгря и паркингът пред прозореца му отново се изпълни с коли и камиони. Някой започна да троши лед върху металната броня на един пикап. Девлин се отказа от опитите си да заспи и стана. Чувстваше се схванат и унил. Бързо се изми и облече. Закачи на колана си кобура със зиг зауера, покри го с ризата и излезе.

Тръгна на изток, мина покрай бедняшкия квартал и продължи, докато стигна до денонощния магазин. Дишаше дълбоко, усещайки вкуса на свежия утринен вятър. Движеше се с удоволствие. Тялото му изглежда копнееше за действие, след като през нощта тази възможност му беше отказана.

Приближи се до уличен телефон и се обади. Тули отговори на третото иззвъняване. Първо попита дали Девлин е добре, сетне потвърди, че ще се качи на самолета в девет, Девлин му обясни подробно къде да се срещнат, като изрично подчерта, че е много важно да не ги виждат заедно.

Девлин влезе в кафенето срещу „Вилидж Ин“. Там отваряха за закуска още в шест часа. Барът, където се подвизаваха Кий и хората му, беше затворен. Намираше се точно до кафенето. От дясната му страна имаше празна витрина, а до нея — малка бакалия, която също отваряше в шест. Девлин реши да се откаже от огледа на улицата и влезе в кафенето. Умираше от глад. Леката вечеря в ресторант „Да“ и среднощната среща с Кий бяха изострили апетита му.

Изяде порция палачинки и изпи две кафета. После изгълта една цяла папая с препечена английска кифличка и изпи още едно кафе.

В седем и трийсет кафенето се напълни с хора. Трите сервитьорки не спираха да сноват между масите. И трите бяха бели хубавици, които работеха усилено. Телата им бяха слаби и стройни. В градчето имаше малко пълни хора, което означаваше, че жителите му не са богати.

Едната сервитьорка беше русокоса, със заострени черти и дежурна усмивка. Другата беше висока брюнетка. Девлин реши, че живее на горния етаж, защото започна работа с мокри коси. Сякаш току-що беше излязла от банята. Третата беше най-възрастната — на четирийсет и три-четири години. Кожата й беше сбръчкана от тропическото слънце, но самата жена беше красива и фигурата й беше стегната. Тъмните й коси бяха изсветлели от слънцето и подстригани късо. На дясното рамо имаше голяма татуировка на роза. Две от децата й — момченце на около шест години и красиво русокосо момиченце — играеха навън.

Лийлани имаше право. Ресторантът в един малък град беше удобна възможност да видиш хората, които живееха там. Клиентите в онази съботна утрин варираха от застарели хипита до работници в сини комбинезони и майки с деца. Девлин изпи последната капка кафе и се опита да си представи как омразата и насилието от предишната нощ се вместват в едно градче, което изглежда толкова спокойно през деня. Нападението на Кий беше откровено расистко. Но как омразата към белите се беше превърнала в такъв силен фактор на едно място, където най-малко половината хора бяха със смесена кръв? Дали Кий и главорезите му ненавиждаха само белите? И какво общо имаше това с Били Кранстън?