Джон Кларксън - Хавайска жега

— Благодаря.

— Но и опасна. Много опасна. Не забравяй, че градчето е малко. Хората ще започнат да говорят. Някой лесно може да се досети каква е връзката помежду ни. Ако това се случи, всичко, което вършиш, пропада. И по-голямата част от моята задача. А тук човек няма много възможности отново да се залови с работа като тази.

— Разбирам. И какво смяташ да направиш?

— От утре тръгвам от врата на врата. Ще разпитвам хората за Били. Няма да крия кой съм и какво правя. Дори да искам, не мога да го сторя. Някои ще ми кажат, каквото знаят, други не. Но всички ще говорят за мен. Ти само трябва да слушаш клюките. Онова, което няма да ми кажат в очите, ти можеш да чуеш зад гърба ми. Ако се наложи, задай един-два въпроса. Не настоявай. Карай полека. Говори за мен. За случилото се. Между нас казано, може да отприщим нещо.

— Звучи добре.

— Чудесно. Не ми се сърди, но трябва да докладвам в агенцията какво става тук. Може да решат, че е твърде рисковано и да ме върнат.

— Давай, прикривай задника си. Това е умно.

— Това е правилно.

— Добре. Нещо друго?

— Пази се. Деветдесет и девет процента слушай и един процент говори. Не любопитствай много. Остави другите да говорят.

— Добре.

— И внимавай с онзи тип Кий.

— С радост ще го оставя на теб.

— Добре. Сутрин отваряте ли за закуска?

— Не. Само обед и вечер. Ако искаш закуска, отиди в „Парадайз Ийст“, в другия край на града. Там поднасят хубава закуска.

— Добре. Вероятно ще се видим утре на обяд. Ако имаш да ми кажеш нещо, дай ми знак и пак ще се свържем по телефона.

— Това ли е всичко?

— Само още едно…

— Какво?

— Не отписвай жените в този град. Ще ти кажат неща, каквито един мъж не би споменал. Не си прави труда да привличаш всичките им мъже в ресторанта.

— Обзалагам се, че знаеш как да използваш жените.

— Стига глупости…

— Добре, добре. Спокойно. Знам какво имаш предвид. Не се притеснявай. Жените в този град ще разберат, че съм на тяхна страна.

— Добре. Пази се.

— Лека нощ — каза Лийлани и затвори.

Девлин стори същото и с облекчение се отдалечи от ярката светлина, която привличаше комарите и не само тях.

Девлин бавно тръгна към „Вилидж Ин“ и се замисли за онова, което правеше с Лийлани. Реши, че това е най-малката злина. Ако нещата се изплъзнеха от контрол, щеше да й каже, че „Пасифик Рим“ са му заповядали да я извади от играта. Тя не трябваше да разбира, че той не е докладвал за съществуването й. „Пасифик Рим“ не можеха да му казват как да действа. Ако се наложеше, Девлин щеше да оправдае неуспеха си с нея и да обвини за това компанията.

Беше десет без няколко минути. Рано. Но тялото му се нуждаеше от сън. Изглежда още не можеше да се отърси от разликата в часовите зони.

Върна се във „Вилидж Ин“ и видя, че на паркинга, покрит със сгурия, има десетина коли. От бара се разнасяше музика. Входът беше на няколко крачки от тротоара и не се виждаше ясно, но музиката беше силна и по всичко личеше, че оборотът върви добре.

Рейчъл тъкмо заключваше дървените врати, когато Девлин се приближи до нея.

Тя му отвори и попита:

— Прибирате ли се?

— Да. Още не съм свикнал с часовата разлика.

Тръгнаха по стълбите.

— Тогава ще станете рано.

— Вероятно.

— Старите хора си лягат по това време. В десет часа. В три часа ходят до тоалетната, а в шест вече са на крак.

Рейчъл се разсмя от все сърце. Девлин също се усмихна.

Стигнаха до площадката и тя рече:

— Петък вечер е. Първият петък от месеца. В бара отсреща цяла нощ ще бъде шумно. Тази седмица плащат заплати и социални чекове. Надявам се, че ще можете да заспите.

Девлин кимна.

— Нищо не може да ми попречи да спя.

— Добре тогава — каза Рейчъл и отново го потупа по рамото. — Ще се видим утре сутринта, миличък.

Девлин се усмихна на любезното й отношение — сякаш му беше леля. Тя тръгна с леки стъпки към стаята си, а той отключи вратата си и влезе, като по навик провери дали някой не е ровил из нещата му. Приближи се до нощното шкафче и извади зиг зауера и един малък кобур. Закачи го на рамката на леглото, съблече се, изкъпа се и се избръсна.

Докато стоеше под душа, Девлин чу трясъци на врати на коли, гласове и гуми, скърцащи по сгурията. Беше ясно, че паркингът пред прозореца му е центърът на среднощната дейност в града.

Беше твърде топло, за да затвори прозорците и той се опита да се изолира от звуците, идващи отвън. Легна, без да вдига крака на леглото. Остави мислите си да блуждаят и се опита да се съсредоточи върху приглушеното бръмчене на вентилатора на тавана.