Джон Кларксън - Хавайска жега

Знаеше, че е глупаво да се кара с нея. Тя бе спечелила точка и това беше всичко. След малко Лийлани се върна с чаша вода, но Девлин не вдигна глава.

Ала когато му донесе храната, той бе подредил мислите си достатъчно, за да й каже:

— Виж какво, явно се налага да поговорим. Трябва да знаеш какво става. Довечера. Но не искам никой да ни вижда заедно.

— Имаш ли кола?

— Да.

— Свършвам работа около десет и трийсет. Ще отида до училището и ще те чакам на паркинга. Мястото е отдалечено. Никой не би трябвало да ни види.

— Не става.

— Защо не?

— Донеси ми чаша кафе и ми дай секунда да помисля.

Тя се приближи до кафемашината и напълни една голяма керамична чаша. Девлин се хвана, че зяпа дългите й крака. Установи, че не може да мисли за нищо. Тънката й памучна блуза и прилепналата до бедрата пола не можеха да скрият тялото й.

Изведнъж Лийлани му се стори непозната повече от всякога. Наистина ли Лийлани съзнаваше какво прави? Имаше ли представа какво огромно внимание може да привлече в това малко затънтено градче?

Тя донесе кафето и Девлин попита:

— Можеш ли да намериш телефон, където няма да те безпокоят?

Лийлани се поколеба за миг, сетне отговори:

— Да.

— Тогава запиши този номер и ми се обади в десет и трийсет.

Тя го записа в тефтерчето с поръчките.

— Ако дава заето, обади се на този.

Девлин й каза втория номер, който бе запаметил.

— Не бива да ни виждат заедно. Затова ще говорим по телефона.

— Добре.

— По-добре да платя и да тръгвам.

— Още не съм направила сметката.

— Аз съм я направил.

В десет и трийсет Девлин стоеше до уличните телефони пред денонощния магазин. Първият от трите иззвъня и той грабна слушалката.

— Съжалявам. Трябваше да почакам, докато телефонът се освободи.

— Има ли някой около теб?

— Не. Аз съм в една малка кабинка в мексиканския ресторант. Ти къде си?

— Пред денонощния магазин. — Девлин стоеше с гръб към улицата и пъдеше комарите, докато говореше. — И така, искаш ли да ми кажеш какво правиш тук?

— А онзи мъртвец?

— Сбих се пред ресторанта. Трима мъже, плюс шофьора им. Прегази един от хората, които ме нападнаха. Уби го. Подгоних го, но не можах да го хвана. Пък и нямах никакво намерение да се забърквам с полицията. Не съм дошъл тук, за да стоя седмици наред в Хонолулу и да се разправям с тях, а да разбера какво е станало с Били. Съжалявам, че те оставих там. Нямах избор.

— Защо участва в боя?

— Защото ме нападнаха.

— Защо?

— Не мога да го докажа, но нещо ми нашепва, че някой не иска да разследвам смъртта на брат ти. Слушай сега. Случаят е сериозен. Няма място за любители. Не мога да работя с теб. Не знам как би могла да ми помогнеш.

— Намерението ми беше да се заселя в този град и да се опитам да узная нещо. Работата като сервитьорка е идеална. Градчето е малко. Хората обичат да висят в заведения като ресторант „Да“ и да бъбрят. Всички говорят за случилото се с Били.

— Ленивото им дърдорене не ме интересува.

— Виж какво. Защо не допуснеш, че може да науча нещо, което ще ти помогне? Ще превърна онази дупка в най-хубавия ресторант в града. След седмица ще познавам всички. Ако се замислиш за миг, ще разбереш, че имам право и ще ми позволиш да ти помогна.

Девлин я изслуша, после толкова тихо, колкото гневът му позволяваше, каза:

— Лийлани, отвори си ушите и ме чуй добре. Лоша или добра, идеята ти е неуместна. Може и да научиш нещо, а може и да не научиш. Въпросът е, че не трябва да работя с теб от професионална, етична и морална гледна точка.

— Защо?

— Защото ще изложа живота ти на опасност. А аз нямам право да го сторя.

— Добре. Ти ме предупреди. Аз разбрах. И въпреки това искам да ти помогна. Решението не е твое, а мое.

— Това не оправя нещата. Нямаш представа колко опасно може да бъде всичко това, ето защо не можеш да проумееш на какъв риск се излагаш.

Девлин се заслуша в дишането й. Представи си лицето й, притиснато до слушалката.

— Добре — отговори тя, — може и да е така. Но дори след онова, което ми каза, няма да се откажа.

— Исусе — измънка той.

— Какво? — ядосана попита Лийлани. — Защо се притесняваш за мен? Аз не се притеснявам за теб.

— Това е повече от очевидно, по дяволите.

В същия миг един пикап изрева на паркинга пред денонощния магазин и спря точно зад Девлин. Шумът на двигателя заглуши разговора. Едва-едва се чу гласът на автоматичния оператор, който поиска още десет цента.

Девлин извика на Лийлани: