Джон Кларксън - Хавайска жега

Уокър беше толкова възбуден, че едва дишаше. Това щеше да продължи най-малко час. Ставаше все по-жестоко, болезнено и унизително. Тей беше истинска професионалистка. И хилядата долара, които й плащаше за всеки сеанс, си заслужаваха до последния цент. Пък и в сравнение с парите, които получаваше от Лиху, сумата изглеждаше нищожна. Джордж не се замисляше върху факта, че Лиху си връща четирийсет процента от хилядата долара.

Тей се обърна, разтвори бузите на задника си и задуши Уокър с ануса си, отпускайки се върху лицето му с цялата си тежест. Когато той се опита да я оближе, тя плесна тестисите му с дръжката на кожения камшик и му каза да държи мръсния си език в устата.

Джордж имаше чувството, че всеки момент ще свърши, но Тей сграбчи пениса му и безмилостно го стисна. Това мигновено потисна желанието му. Откъде знае какво ще стане, запита се Уокър. Откъде знае как да прекъсне точно когато трябва? Съзнаваше ли колко силно го възбужда? Знаеше ли, че той се възбужда само като се сети, че е петък вечер? И сърцето му бие учестено, а дъхът му секва, докато се качва в колата?

Дълго време никой нямаше да отговори на съобщението, оставено на пейджъра от Еди Лиху.

След като огледа градчето, Девлин реши да хапне нещо. Беше гладен.

Храната в мексиканския ресторант изглеждаше твърде тежка и мазна. Помисли за тайландския, но менюто там сигурно представляваше истинска загадка. Остана ресторант „Да“, където може би имаше нормална храна.

Той се приближи до малкото заведение, мина под ниския свод и видя, че до една от масите седи Уолтър Харисън.

Чашата му беше пълна. Той доволно четеше дебела книга с твърди корици. Лийлани вече го бе сменила в кухнята с един безработен готвач, препоръчан от човека, който им продаваше месо. Новият готвач взимаше евтино и следваше указанията на Лийлани. Пък и допълнителната помощ беше добре дошла, затова Уолтър с готовност се съгласи да го наеме. Харисън беше много щастлив, че е издържал на бурята и се е върнал към обичайния си живот. Усиленият труд за изкарване на хляба не влизаше в представите му за приятно съществуване.

Девлин наблюдаваше как Уолтър пие на малки глътки и разбра, че в голямата чаша има не само портокалов сок и лед. Харисън небрежно му махна с ръка да седне където иска. Беше късно за обяд и в ресторанта имаше само още двама души — един очевидно пиян мулат и компаньонката му — восъчно бяла жена, която дъвчеше пица.

Девлин избра малката маса до отворения прозорец, за да наблюдава какво става навън. Двойката млади хипита още седеше в мръсната обществена пералня на отсрещната страна на улицата. Една русокоса жена, облечена в дълъг дъждобран, се стрелна покрай пералнята. Две тринайсетгодишни момчета минаха покрай прозореца. Разговаряха за някакъв нов филм. Градчето изглежда се оживяваше.

Девлин взе краткото меню и вдигна глава, когато периферното му зрение долови сервитьорката, приближаваща се към масата. Видя я и мигновено загуби апетит.

— О, боже — измънка той и отново наведе глава.

Лийлани се приближи до масата и без колебание рече:

— Няма да търпя увъртанията ти. Ясно показа, че не искаш да имаш нищо общо с мен. А сега какво искаш да ядеш?

Девлин й се усмихна и отговори:

— Ти нямаш представа какво става, по дяволите.

— Не ме интересува.

— Защо мислиш, че те оставих в онзи ресторант? Ти не забеляза мъртвеца отвън, нито полицията, обградила заведението, нали?

Войнственото настроение на Лийлани премина в объркване.

— Какво?

— Мъртвец. Главата му беше размазана. Имаше и още двама, които не мърдаха. Нямаш представа колко усложни нещата за мен.

— Какви ги говориш?

Девлин трябваше да положи истинско усилие, за да се овладее.

— Разговаряхме твърде дълго — бавно каза той. — Донеси ми нещо за ядене, ако обичаш.

— Добре, добре — припряно отговори Лийлани.

— И една голяма чаша вода.

— Готово.

Тя бързо се отдалечи. Девлин беше толкова ядосан на себе си, колкото и на нея. Беше я подценил. Мислеше да се свърже с нея и да й обясни защо е изчезнал, но се отказа. Защо, запита се той. Защото това означаваше да поиска телефонния й номер от баща й, а Девлин не искаше да го стори. Защото това би означавало да я замеси в една смърт, а той не я познаваше достатъчно добре, за да й има доверие. И дълбоко в душата си Девлин съзнаваше, че вече не иска да има нищо общо с нея. Тя беше твърде прелъстителна. Всичко в нея го привличаше — тялото, лицето, начина, по който се движеше и нейната упоритост. Лийлани беше твърде много за него. И той несъмнено съзнаваше, че ако й позволеше да го привлича, това щеше да му струва скъпо. Но Девлин бе постъпил погрешно. Трябваше да й се обади. Да измисли някакво извинение. Сега тя беше неконтролируема. Вече беше допуснал грешка, а още дори не бе започнал да върши работата си.