Джон Кларксън - Хавайска жега

— Имаш ли дребни?

— Не — отговори тя.

— По дяволите — измърмори той. — Намери още двайсет и пет цента и пак ми се обади!

— Върви по дяволите! — изкрещя Лийлани и затвори.

Девлин тресна слушалката толкова силно, че едва не я счупи. Пусна двайсет и пет цента и набра номера. Преди телефонът да иззвъни за втори път, Лийлани попита:

— Ало?

— Слушай какво ще ти кажа. Правиш се на неотстъпчива, но не си избрала когото трябва. Опиташ ли се да тръгнеш срещу мен, Лийлани, още утре сутринта целият град ще знае коя си и защо си тук. Ще доведа баща ти с първия самолет, ще го накарам да отиде в онзи ресторант и да те прибере оттам. Опиташ ли се да ми погодиш някой номер, това ще бъде последното, което ще направиш в този град. Ясно ли е?

— Наистина ли ще го сториш?

— За секунда. Ако искаш да участваш в играта, ще играеш по моите правила.

— Откъде знаеш този телефонен номер?

— Запомних го. Знам номерата на всички улични телефони в този град. А ти?

— Не.

— Мислила ли си как би могла да се свържеш с някого или някой да се свърже с теб?

— Не.

— Съзнаваш ли, че ако трябва да използваш уличен телефон, трябва да носиш у себе си голямо количество монети?

— Не.

— Не ти ли е минавало през ума, че изобщо не знаеш какво правиш? И може би излагаш моя живот на риск? Както и своя?

— Виж какво, съжалявам, че преди малко затворих. Дразня се, когато мъжете ме поучават.

— Ами, преодолей го. Ако бях жена, щях да ти кажа същото. А ако ти беше мъж, щях да ти разбия главата и да приключа.

— Никога ли не си удрял жена?

— Още не.

Лийлани тихо се засмя, после каза:

— О, боже, не може ли да върнем нещата преди скарването?

— Ти не ми помагаш…

— Казах, че съжалявам задето затворих.

— Добре.

— И така, какво ще правим? Доколкото разбрах, няма да ме разобличиш, както се изразяват в някои среди.

— Не, по-добре да не правя циркове, освен ако не се наложи. Между другото, защо си толкова настоятелна?

— Защото видях проклетите снимки. Израснала съм с него. Били не заслужаваше това. А ти защо си толкова настоятелен? Дадох ти достатъчно основателна причина да зарежеш всичко. Защо не го направи?

Девлин въздъхна дълбоко, сетне тихо каза:

— И аз видях проклетите снимки. — Автоматичният оператор поиска още монети. Девлин пусна десет цента и продължи: — И така, нека да се изясним. Съгласен съм да работиш с мен, но аз определям правилника.

— Да. Признавам, че ти си професионалистът. Няма да ти преча. Никой няма да разбере, че те познавам. Единственото ми желание е да помогна. Вече имам информация, която може да ти е от полза.

— Какво знаеш?

— Хората в града още говорят за брат ми. И доколкото разбирам, никой не вярва, че той просто е отишъл в дивата пустош и е умрял. Познавам един местен човек, от когото всеки се страхува. По всичко личи, че той е способен да извърши убийство.

— Кой е той?

— Сам Кеамоку. Наричат го Сам Кий. Собственикът на ресторанта ми разказа за него.

— Видя ли го?

— Дойде в ресторанта, за да ме огледа.

— Защо?

— Защо мислиш, че ходя насам-натам, облечена по този начин?

— Ти ми кажи.

— Искам да опозная хората тук и не мога да чакам храната да ги привлече.

— Само от мъжката клиентела ли се интересуваш?

— Мислиш ли, че жена може да е убиецът?

Девлин изсумтя, после попита:

— Как изглежда Кий?

— Огромен. Дълги черни коси, които прибира назад. Лявата страна на лицето му е деформирана. Тялото му е в татуировки.

— Какво друго научи?

— Уолтър каза, че Кий имал банда от местни главорези. Повечето хора смятат, че той стои в дъното на почти всички престъпления тук.

— Какви престъпления?

— Преди всичко наркотици. Този град изглежда е центърът в тази част на острова. Марихуана, крек, дори хероин.

— Нещо друго?

— Да. Явно онзи тип Кий е много опитен в политическите манипулации и така държи полицията настрани. Обича речите от сорта Хаваи за хавайците. Има някакъв офис в града. Според някои давал помещения под наем на един адвокат, който го представял, когато загази. Има и друга собственост в района.

— Какво още?

— Наплашил е много хора. И явно ненавижда белите.

— Познавал ли е брат ти?

— Сигурно. Градчето е малко.

— И ти мислиш, че Кий може да има нещо общо със смъртта на Били?

— Трябва да разберем тъкмо това, нали?

Девлин призна пред себе си, че е подценил Лийлани.

— Добре, ето какво мисля да направим. Първо, признавам, че идеята ти да започнеш работа в онзи ресторант е добра.