Джон Кларксън - Хавайска жега

Лиху стоя в кабинета си цял ден. Говори по телефона. Преглежда списъка с поканените. Пуши големи черни пури „Дънхил Монте Кристо“. И се поти. В стаята миришеше ужасно.

Когато Енгъл се появи, Лиху погледна адвоката и изръмжа, сетне посочи един стол. Енгъл седна. Телохранителят Чарли се размърда на дивана. Зачакаха.

Лиху продължи да чете списъка с гостите. От време на време слагаше някакъв неразбираем знак до някое име. Интересуваха го само петдесетина души и искаше да провери колко от тях са приели поканата му. Знаеше, че тъкмо тези хора не желаят да присъстват на сватбата. Не искаха да ги виждат в компанията на Еди Лиху. Но повечето щяха да дойдат. Повечето бяха приели и това доставяше огромно удоволствие на Лиху. И удоволствието му нарастваше, когато седеше сам и пророкуваше кои от онези, които още не бяха отговорили, щяха да се поддадат на натиска. Разбира се, в списъка имаше хора, които със сигурност нямаше да дойдат. Губернаторът, кметът на Хонолулу и шефът на полицията на Биг Айланд. Отказите им щяха да бъдат учтиви. Те се държаха настрана от всички съмнителни, ниско поставени, дебели и грозни субекти като Еди Лиху.

Той подъвка още малко пурата, погледна списъка за последен път и го хвърли на бюрото. Дори онези, които нямаше да дойдат, щяха да му доставят удоволствие, защото щяха да станат мишени на машинациите му. По един или друг начин, някога и някак Лиху щеше да им причини болка. Колкото по-силни и некорумпирани бяха те, толкова по-добре щеше да се чувства Еди, когато ги унижаваше. Погледна към Енгъл и попита:

— Е, и?

— Името му е Джак Девлин.

Лиху кимна, премести стола си и скръсти ръце на огромния си корем.

— Вчера Нихики се свърза с мен — продължи Енгъл. — От „Пасифик Рим“ се обадила някаква жена. Искала среща относно случая Кранстън. Когато пристигна онзи тип Девлин, аз отидох в стаичката до Нихики и подслушах разговора им.

Лиху бе затворил очи. Енгъл прекъсна монолога си, за да се увери, че не е заспал. В същия миг Еди отвори очи и с хрипкав глас избуча:

— Какво има, мършав духачо? С бой ли искаш да изтръгна думите от устата ти? Говори! Не ме карай да ти задавам шибани въпроси.

Енгъл преразказа разговора между Девлин и Нихики. От време на време Лиху изсумтяваше, за да покаже, че следи думите му.

Когато адвокатът свърши, дебелакът се наведе напред. Седя неподвижен около пет секунди, сетне посочи с пръста си, който приличаше на кренвирш, към Енгъл и рече:

— Добре. Ето какво ще направиш. Пусни онзи главорез Кий по петите му. Щом Девлин се появи в града, насочи Кий в правилната посока. Кажи му каквото знаеш за Девлин, сетне се оттегли настрана. Навъртай се наоколо, докато нещата се разгорещят, после изчезни. Няма да си ми необходим, за да обуздаваш Кий.

— Слава богу.

— И бъди готов да се махнеш оттук, когато ти кажа.

Енгъл кимна, опитвайки се да проумее крайния резултат от двете заповеди, които му даде Лиху. Изчисли ефекта, доколкото можа, но всичко стана твърде сложно. Заряза размишленията. Лиху беше единственият, който знаеше всички етапи на плана си. Само Еди можеше да предвиди какво ще се случи, когато пристъпи към действие.

— Кий ще те послуша ли? — попита Лиху.

— Само защото знае, че ти движиш нещата. Не мога да гарантирам нищо, свързано с господин Кий.

Лиху отново изсумтя — звук, който Енгъл изтълкува като „добре“. Двамата се втренчиха един в друг.

— Довиждане — каза Лиху.

Адвокатът кимна. Уплаши се, че се е показал като слабоумник, който не съзнава, че срещата е свършила. Бързо стана и излезе.

Щом вратата се затвори, Лиху отново се облегна назад и затвори за миг очи, после пак се наведе над бюрото. Грабна телефона и набра някакъв номер — един от десетките, които бе складирал в паметта си. Отговори пейджърът и Лиху натисна една буква от телефонния тефтер. Сетне затвори, премести стола си и зачака. Погледна часовника си и изсумтя.

— Шибана петъчна вечер.

Напъха огромната пура в устата си и стана.

— Хайде, Чарли, да хапнем нещо.

Пейджърът, който бе получил съобщението на Лиху, започна да пулсира. Беше закачен за колана на един панталон, висящ в банята на една проститутка на име Тей Уилямс, която живееше на Хотел стрийт. Тя беше заета в спалнята. Клечеше над лицето на клиента си Джордж Уокър. Тей беше с ботуши с високи токчета, черни кожени бикини с изрязана предна част и сутиен без чашки, изработен от черна кожа и халки.

Джордж Уокър беше чисто гол. Китките и глезените му бяха приковани с белезници за леглото на Тей. Пенисът му беше стегнат с черна панделка и моравосин от спряното кръвообращение. Това поддържаше ерекцията му болезнено твърда. Показваше се само върхът на члена му и от време на време Тей леко го перваше с кожения си камшик. Тя седеше върху гърдите на Уокър, търкаше клитора и ближеше зърната си. Сетне приклекна над лицето му, като го дразнеше и заплашваше, че ще уринира и настояваше да я оближе, но без да се приближава достатъчно до устата му. Присмиваше му се и го караше да изплези още езика си. Докато го заболи.