Джон Кларксън - Хавайска жега

Това беше хубавата част на градчето.

Девлин прекоси един необработен парцел земя, пресече някакъв мост и се озова на шосе, минаващо през местност, която би могла да бъде венецуелско село, мексикански квартал или мръсно бедняшко планинско градче в Апалачите.

Обикновена мизерия, но Девлин за пръв път виждаше такава беднотия на едно райско място.

Вляво имаше полусъборена двуетажна дървена сграда, а вдясно — няколко порутени колиби, направени от шперплат и покрити с плесенясало набръчкано фибростъкло. Пред тях растяха високи треви. Близо до пътя тревата беше кафеникава и проскубана, после ставаше зелена и стигаше до прага на съборетините.

Повечето колиби изглеждаха пусти, но пред едната се мотаеха три деца. Най-малкото, на около три години, беше само по мръсни гащи. Най-голямото беше десетинагодишно момиченце, облечено в грозна рокля. Третото момченце беше на шест години. С шорти и бяла фланелка. Хлапетата имаха онзи безизразен и равнодушен вид, който немотията и скуката налагат на живота.

Докато караше бавно покрай тях, Девлин надзърна във вътрешността на колибата. Имаше само една стая, осветена от крушка без абажур. Съсипаната майка, облечена в дрипава рокля, седеше на разнебитения диван, държеше до гърдите си бебе и гледаше черно-бял телевизор.

Добре дошъл в Кахоа, помисли Девлин.

Измина още няколко метра и влезе в деловата част на града. Едва тогава видя защо в един от вестниците пишеше, че тя напомня на старо селище от американския Див Запад. Главната улица сякаш бе от телевизионен сериал. Шперплатовите сгради бяха на един-два етажа, а пред тях имаше дървен тротоар с перила.

Вляво имаше магазин за природосъобразни храни, затворен ресторант, бар, бакалия, уличка, редица пустеещи магазини, занаятчийски магазин и някакъв офис, а по-нататък следваха ресторант „Да“, тайландски ресторант и още празни витрини. Вдясно имаше някаква дълга двуетажна сграда — вероятно най-представителната в градчето. Беше боядисана в тъмнозелено. На втория етаж имаше редица прозорци с бели рамки. Приземният етаж беше пуст, с изключение на един видеомагазин и нещо, което приличаше на книжарница.

Останалите постройки по Мейн стрийт представляваха едноетажни развалини. Само една бе обитавана. Вътре имаше пет автоматични перални, осветени от неонови лампи. Девлин съзря млад мъж и момиче, които седяха върху работната маса.

След още стотина метра той стигна до училището, разположено в края на градчето, обърна на паркинга в двора и се върна.

Слънцето току-що се беше скрило зад хоризонта, но дори на розовата светлина на здрача всичко в старото градче изглеждаше западнало и мръсно. Избраните цветове бяха бледосиньо, розово и кремаво. Може би в някой туристически справочник Кахоа бе наречена чудат спомен от стария Хаваи. Но Девлин бе убеден, че всеки, който дойдеше там, за да търси нещо необикновено, щеше да остане разочарован.

Неколцината хора, които видя, бяха съсипани като градчето. Дебелата жена, облечена в твърде тясна риза и твърде широка пола, буташе детска количка по дървения тротоар, сякаш закъсняваше за среща. В количката седеше петгодишно момченце. Дрехите му бяха мръсни. Отдавна бе надраснало възрастта за количка, но жената решително го буташе нанякъде.

Двама мъже се влачеха с бавни крачки. Имаха дълги проскубани коси и неподдържани бради. Бяха облечени като всички останали на острова — фланелки, шорти, джинси и гумени сандали с каишки, но дрехите им бяха износени. И двамата бяха болезнено слаби. Ехо от 60-те.

Девлин намери „Вилидж Ин“. Госпожа Банкс го бе уверила, че това е единственото място в градчето, където би могъл да отседне. Хотелът се помещаваше в голямата зелена сграда на Мейн стрийт. До него имаше паркинг, посипан с черна сгурия.

Докато влизаше в паркинга, Девлин забеляза един намръщен местен тип, който седеше на стъпалото на пикапа си и разговаряше с висок мършав младеж със скейтборд. Девлин беше убеден, че ако си направи труда да ги гледа по-дълго, ще види размяна на пари и наркотици. Намусеният мъж се вторачи в Девлин, който също го изгледа. Мъжът извърна очи.

В средата на паркинга се извисяваше голямо бананово дърво. Покритата със сгурия земя беше изровена, а дупките — пълни с дъждовна вода. Няколкото коли, разпръснати там, представляваха ръждясали развалини.

Взетият под наем форд на Девлин сякаш имаше надпис „Непознат в града“. Но Девлин и без това знаеше, че ще го заглеждат, така че колата нямаше кой знае какво значение.