Той слезе, извади чантата си от багажника и мина покрай намръщения мъж, който продължаваше да разговаря с младежа. Входът на „Вилидж Ин“ представляваше голяма дървена порта, зад която имаше стълбище към втория етаж.
Портата беше отворена. Девлин се качи горе и се озова на една старомодна веранда в южняшки стил с изглед към разхвърляния вътрешен двор.
На верандата имаше парапет, висок до кръста. До входа стояха плетени маси, столове саксии с папрати, палми и други растения, а в ъгъла — клетка с папагал. Застланият със зебло под скърцаше и Девлин трябваше да се наведе, за да мине под гредата на тавана, но мястото беше уютно и тихо — изненадващо убежище от порутеното грозно градче навън.
Изведнъж големият папагал изкрещя толкова силно, че Девлин се стресна.
В същия миг от кабинета вляво излезе набита жена в къси панталони и шарена хавайска риза и се усмихна на Девлин. Имаше дълги посивели коси, решително лице и сбръчкана от слънцето кожа. Приближи се и каза:
— Здравейте.
За пръв път през живота си Девлин чу тази дума, произнесена толкова искрено.
— Аз съм Рейчъл Стийл. Собственичка на това място. Вие трябва да сте господин Девлин.
— Да. Приятно ми е да се запознаем.
Рейчъл беше висока метър и петдесет. Яка. Боса. Имаше проницателни сини очи и изглежда се чувстваше добре в жилището си. Трудно беше да се определи възрастта й — някъде между шейсет и осемдесет години. В нея имаше енергия и властност, несъвместими с възрастта й.
Тя се ръкува с Девлин, който не се изненада от силата й.
— Колко време ще останете при нас, господин Девлин?
— Най-малко една седмица.
— Тогава да ви покажа с какви стаи разполагам.
— Ще взема най-хубавата.
Рейчъл го погледна, за да се увери, че той не се шегува. После се усмихна и рече:
— Добър отговор. Ъгловата стая не е лоша, но е заета. Другите две хубави стаи със собствени бани са ей там.
Едната гледаше към вътрешния двор, а другата — към паркинга. Девлин реши, че от втората ще вижда повече.
— Ще взема онази срещу паркинга.
— Добре. Вратата е отворена. Ключовете са на шкафчето. Заключваме външната врата в десет часа. Ако ви е необходимо нещо, кажете ми. Радвам се, че сте при нас — добави тя и нежно го потупа по ръката.
Рейчъл тръгна с леки стъпки към кабинета си — първата стая от страната на Мейн стрийт. Девлин погледна през остъклената врата и видя, че работното й място е пълно с антики и най-различни вещи. Тя сложи очилата си и започна да пише нещо на светлината на голямата настолна лампа, направена от месингов самовар.
Девлин влезе в стаята си — малка, но грижливо обзаведена и украсена. На леглото имаше зелен юрган. Таванът беше също зелен, а тапетите — на зелени цветя. Гладкият дървен под беше боядисан в кафяво и лъснат до блясък.
На тавана имаше вентилатор с лампа.
Девлин се приближи до двойния прозорец, гледащ към паркинга и погледна. Виждаха се улицата и барът на отсрещната страна. Не беше зле.
В стаята имаше телевизор, но нямаше телефон.
Банята беше голяма, но без вана.
Той бързо разопакова дрехите си. Някои окачи в старинния гардероб срещу леглото, а останалите нареди в шкафа.
Извади трите пистолета и внимателно ги сложи в най-долното чекмедже, като ги покри с найлоновия чувал за мръсни дрехи.
Сетне провери ключалката на вратата. Беше здрава. Излезе от стаята, заключи и тръгна по улицата. Свърна наляво и се отправи към покрайнините на града. Гледаше, но не намираше онова, което търсеше. Пресече шосето и влезе в паркинга пред денонощния магазин. До входа имаше три телефона. После Девлин се върна, като се отби в бакалията и в бара срещу „Вилидж Ин“.
Стигна до другия край на градчето и отново се върна пред хотела. Беше обиколил Кахоа с кола и пеша и запомни разположението.
Пътуването на Енгъл до ранчото на Лиху в Уаймиа продължи близо пет часа. Когато го поканиха в кабинета, дебелакът седеше зад бюрото и четеше списъка на гостите, поканени на сватбата на дъщеря му. До събитието оставаше около седмица. Многострадалната съпруга на Лиху се бе погрижила почти за всичко. Поканите бяха изпратени и повечето гости бяха отговорили.
Но Лиху не гледаше списъка, защото се интересуваше от дъщеря си. Дори не я обичаше. Тя беше намусено момиче, наследило от баща си склонността към затлъстяване и грозотията. Беше ясно, че младоженецът се жени преди всичко за семейството. Главната грижа на Лиху беше сватбата да остане най-голямата на Биг Айланд. За него тържеството беше изява на власт. Ето защо бяха поканили над хиляда души.
Читать дальше