Джон Кларксън - Хавайска жега

Нихики не харесваше нито Девлин, нито него.

— Няма да имам кой знае какъв проблем с това — рече адвокатът.

— Нима?

— Бих казал, че не биваше да говориш за предполагаемите извършители в множествено число. Откъде знаеш, че са били повече от един? Трябваше да го подведеш, че става дума за един-единствен човек.

— Виж, Енгъл, да ти го начукам. Доколкото знам, точно това се е случило с горкото копеле. Отиди да разкажеш на шефа си какво е станало тук и ме остави на мира. Оня Девлин е шибан беляджия и аз не искам да участвам в това. Ясно ли е?

— Да.

Енгъл кимна два пъти и излезе.

От кабинета на Нихики Девлин отиде в градската библиотека на Хило. Много неща в Хаваи бяха изостанали и примитивни, но библиотечната система не беше едно от тях. Девлин знаеше, че преди години държавата бе компютризирала библиотеките. Ако разполагаха с някоя информация, нямаше да е трудно да я намери.

Помещението беше чисто, светло и просторно. И имаше много посетители. До старомодния каталог имаше три компютъра. Девлин прегледа менюто и прочете указанията за достъп до статиите във вестниците. Сетне написа няколко ключови думи, с които да търси информация — Кранстън, марихуана, Кахоа, убийство…

Натисна клавиш F3 и на екрана се появи списък със заглавията на вестниците, датата и страницата на съответната статия. Девлин намери микрофилмите и направи разпечатка на някои от текстовете.

Прочете всичко, но не научи почти нищо ново.

След четири часа се отказа и отиде с колата на пристанището, за да потърси заведение, където да хапне нещо. Влезе в един ресторант на име „Хуго“ и изяде една прегорена пържола. Салатата беше малка, а пържените картофи — мазни. Отмести ги настрана, но с удоволствие изпи една студена бира. Качи се във форда и се отправи към Кахоа.

Докато Девлин четеше вестниците в библиотеката в Хило, Лийлани взимаше поръчки за обед, караше Уолтър да работи по-бързо в кухнята, сервираше храна и броеше посетителите, които изведнъж напълниха ресторанта.

Работеше там от три дни и мълвата, че храната продължава да е лоша, но обстановката определено се е подобрила, вече се бе разпространила.

Лийлани записваше една поръчка, когато внезапно всичко в малкото заведение сякаш спря за миг, после отново се раздвижи.

Тя погледна към входа и разбра каква е причината. На прага стоеше един човек, чието присъствие беше достатъчно, за да накара всичко да замре. Беше гол до кръста, с огромни мускули, украсени с татуировки. Изпълваше цялата врата. При това стоеше така, сякаш предизвикваше някой да му направи забележка.

Лийлани се накани да му каже нещо, но едрият мъж я видя, че го гледа и демонстративно навлече фланелка на мускулестото си тяло, сякаш се приготвяше да влезе. Фланелката покри по-голямата част от татуировките, но рисунките се запечатаха в паметта на Лийлани. Познаваше стила. Някои го наричаха племенен, други — островитянски или на властта. Сложна плетеница от линии и шарки, която се основаваше на първите татуировки, датиращи от 1600 година. Сините, черни, червени и сиви линии изпъкваха на смуглата кожа на мъжа. Лийлани се вгледа в лицето му. Човекът имаше хубаво класическо полинезийско лице. Гарвановочерните му коси бяха дълги, но завързани на опашка с кожена връв.

Би било удоволствие да го гледаш, ако не беше грозния белег на лявата скула. Тази част от лицето му беше деформирана, а окото — леко увиснало от очната ябълка. Мъжът се опитваше да компенсира асиметрията, като постоянно се хилеше накриво. Но хората в ресторанта избягваха да го погледнат в очите и Лийлани усети, че усмивката му е по-скоро прикритие на злия нрав, отколкото признак на добронамереност.

Импулсивното желание на Лийлани беше да се обърне, да влезе в кухнята и да чака, докато онзи тип си отиде, но мъжът се бе вторачил в нея. Нямаше да му достави удоволствието да я принуди да излезе. Колкото и да й беше неприятно да я оглежда, тя не помръдна от мястото си, докато не записа поръчката. Едва тогава се насочи към кухнята, като измърмори:

— Гадно копеле.

Искаше й се да си бе сложила сутиен под тънката памучна фланелка. И полата й да не беше толкова прилепнала по бедрата и задника. Беше се издокарала, за да привлича клиенти, но не и онзи тип.

Стигна до кухнята, потискайки желанието си да разпита Уолтър за непознатия, взе две чинии с току-що приготвена храна и се върна при посетителите. Уолтър беше толкова зает, че не вдигна глава. Лийлани поднесе ястията, усмихна се на хората и се приближи до масата, където се бе настанил натрапникът.