Джон Кларксън - Хавайска жега

— Твое ли е това място?

— Взех го под аренда за пет години. В този град никой не притежава нищо. Всъщност на целия остров. Всичко е собственост на неизвестни лица. Корпорации, които водят началото си от някой семеен тръст, основан от белите мисионери, откраднали по-голямата част от островите, когато никой не е имал нищо. Нещо като затворен кръг. Затова потенциалът не е реализиран. Малцина се гордеят със собственост.

Лийлани слушаше внимателно, но предпочиташе да избегне философската дискусия.

— И горният етаж ли е твой?

— Само ако използваш думата „твой“ в най-широк смисъл.

— Искаш ли да ми дадеш стая и храна? А в замяна аз ще работя тук. Ще запазвам бакшишите за себе си. Ако бизнесът потръгне, ще поговорим за заплата.

— Разговорът взе неочакван обрат. Наистина ли искаш да спиш под един покрив с мен?

— Само ако използваш думата „спим“ в най-тесния смисъл.

Уолтър се усмихна. Разговорът с Лийлани започна да му харесва.

— Коя си ти? Някой ли ти каза, че търся работници?

— Не. Само искам да си намеря някаква работа.

— Само това ли?

— Да.

— Но защо искаш да работиш за мен?

— Знам да готвя. Да се справям с ресторантската работа. От всички в града твоето заведение има най-голяма нужда от помощ.

— Разбирам. Нещо като благотворителен жест.

— Съвсем не. Просто разбирам къде най-много се нуждаят от мен.

— Защо подозирам нещо гнило? Дали защото представяш нещата толкова кратко и ясно?

— Не знам. Говоря откровено. Съдейки по външността ми, ти сигурно съзнаваш, че ще привличам клиенти. Няма да ти досаждам, ако и ти не ме притесняваш. Работила съм в два ресторанта, докато учех в колежа в Сан Франциско. Мога дори да ти представя препоръки, ако искаш.

— Препоръки! Има ли нещо по-безполезно от приятели и роднини, кълнящи се в хора, от които мечтаят да се отърват? И се обзалагам на една голяма сума, че ти можеш да направиш свои приятели доста началници.

— Хей, не е честно.

Уолтър изопна гръб и поклати глава.

— Имаш право. Но в миналото съм ставал жертва на женски хитрини. И те уверявам, нямаш представа колко много жени в този град мислят, че могат да работят тук и да ме спасят. Чувствам се като голяма и лесна мишена.

Лийлани се облегна назад и се намръщи. Погледна Уолтър и бавно попита:

— Наистина ли се чувстваш притиснат?

— Ами…

— Твърде ли съм настоятелна?

— Може би причината е в мен. Откъде си?

— От Мауи.

— Там ли си родена?

— Да. А ти?

— Роден съм в Хонолулу. Семейството ми е от Оаху. Дошли са тук, на Биг Айланд, когато съм бил на дванайсет. Баща ми дълги години работи в Хонолулу. По корабите. После купи наблизо малка ферма за авокадо. Пенсионира се и живее там. Ти не приличаш на островитянка.

— Защо мислиш така?

— Имаш континентален вид.

— Вероятно защото съм учила там.

— Какво?

— Имам магистърска степен по изящни изкуства.

— Художничка! Знаех си. Образованието си личи.

— Всъщност съм скулпторка. Занимавах се с това цели осем месеца. Затова съм малко изнервена. Когато пощурея така, си давам няколко месеца почивка. Отивам някъде. Чувала съм, че областта Пуна е хубава, затова дойдох тук. Трябва ми само място за спане. Не ям много. Ще си изработвам всичко. Това е.

Уолтър се намръщи и тихо каза:

— В Пуна беше хубаво. — После сви рамене, заряза размишленията и взе решение. — Какво пък, по дяволите? По-добре да се съглася с предложението ти, преди това място да е изпаднало в пълно забвение. Особено след като не искаш от мен пари, каквито нямам. Ако, разбира се, чух правилно.

— Да.

— Това наистина е най-добрата част от плана ти. Много хитро.

Уолтър най-после отпи от чашата си. Присви очи, които почти изчезнаха в гънките на закръгленото му лице. Остави питието си на масата и погледна Лийлани. После с тих и заговорнически глас попита:

— Колко работа мислиш, че ще можеш да вършиш?

— Три пъти на ден ли сервираш?

— Не. Само обяд и вечеря.

— Тогава ще готвя и ще сервирам. И ще отделя време, за да направя това място малко по-приветливо.

— Предполагам, че говориш за почистване.

— Като начало.

Уолтър пак се намръщи. Мисълта за почистване го отвращаваше.

— Добре, ето как ще се споразумеем. Горе има свободна спалня. Душ и мивка. Но няма тоалетна. И да пестиш водата.

— Добре.

— Да няма простряно бельо.

— Разбрано.

— Нито кремове и лосиони в шкафчето на банята ми.

— Ясно.

— Не съм свикнал да живея с друг. Особено с жена.