Джон Кларксън - Хавайска жега

— Искам да те попитам съвсем неофициално. Ти лично какво мислиш, че се е случило с него?

— За каква официалност говориш? Да не би някой да записва думите ми?

— Няма да повтарям въпроса.

— Слушай какво ще ти кажа. Не искам да ме будалкаш. Да не мислиш, че съм някое тъпо островитянско копеле? Каквото ти кажа, използвай го. На кого му пука, че са те изпратили да си пъхаш носа там където не ти е работата?

— Неговото семейство. Нима искаш да кажеш, че те нямат право да узнаят истината?

— Кое е семейството му?

— Онези, които го обичат. И познават хора, които могат да им помогнат.

— Какво означава това?

Девлин се наведе напред и го погледна в очите.

— Искам да кажа, че никой няма да забрави Били Кранстън.

Нихики се намръщи.

— Колко шум ще се вдигне по случая?

— Колкото трябва.

Детективът повдигна вежди.

— Били Кранстън не беше несретник, сержант. Мислиш, че „Пасифик Рим“ е престижна организация? Нямаш представа какво е „Пасифик Рим“. Нито какъв беше Били Кранстън. По случая ще се вдигне много повече шум, отколкото ти и хората ти предполагат.

Нихики се почеса по врата и измърмори:

— По дяволите.

— Да — съгласи се Девлин, — по дяволите. Това може да те обсеби, сержант. Затова, между нас казано, какво мислиш, че е станало там?

Детективът го погледна и рече:

— Както вече казах, всъщност не знаем какво е станало там. В радиус от четири-пет километра не е имало жива душа в деня, когато онзи тип е бил убит. Няма свидетели. Нищо. Тялото е толкова обезобразено, че съдебномедицинските експерти не могат да установят нищо. Но един от тях предполага, че може би има рана от нож. И аз се чудя какво се е случило. Дали е отишъл да се разхожда там, станало му е лошо, легнал е на земята и е умрял? Звучи глупаво, нали?

— Между другото, какво изобщо е правил там?

— На онова място в тропическата гора има голям парцел, засят с марихуана. Знаем, че Кранстън от години обикаляше около Кахоа и пушеше марихуана. Сигурно е имал малка нива и е отишъл там. Може би е навлязъл в чужди владения. Или е имало други хора в неговата нива и Кранстън ги е хванал. Нещата са се изплъзнали от контрол и някой го е наръгал с нож. Оставил го е там и дивите животни са разкъсали тялото. Кой знае?

— Има много вероятности.

— Да. Много.

— Но щом някой го е наръгал с нож, защо не го е заровил? Защо го е оставил така?

— И аз това се питам. Гадна история. Може би проклетите копелета са се уплашили. Бързали са да се измъкнат. Разказвам ти всичко, което знам, но няма логика.

— Намерихте ли там марихуана?

— Не, но дори да е имало, някой може да е изкоренил насажденията и да ги е изнесъл оттам. Пак ти казвам, че не знам много.

— Тогава не си убеден във версията си?

— Не съм сигурен в нищо.

— Убийството може да е станало далеч от мястото, където сте го намерили. Някой може да е пренесъл тялото там, за да се отърве от него. Топографските карти показват, че през района минават много пътища.

— Да, знам. Но до мястото, където го намерихме, не може да стигне кола. Твърде далеч е от пътя.

— В доклада ти пише, че един пилот на туристически хеликоптер е забелязал тялото.

— Да. Чиста случайност. Дрехите и кръвта контрастирали на зеленината.

Девлин се замисли за миг, сетне попита:

— Колко полицаи има тук?

— Зависи. В онзи район нямаме постоянен полицейски участък. Само едно подразделение в Кахоа. Ченгетата го използват само когато им потрябва.

— Искаш да кажеш, че в Кахоа няма полицейски участък?

— Само временен. Част от редовния ни патрул. Възникнат ли проблеми, изпращаме хора.

— С други думи, редовният ви патрул само минава през Кахоа?

— Да.

— Какво е разстоянието дотам?

— Трийсетина километра.

— Това не е ли малко далеч за патрулиране?

— Виж, навсякъде в района живеят ченгета. Използват личните си автомобили. Не всички тръгват от Хило.

Девлин кимна.

— Нещо друго, сержант?

— Да. Гледай да не се забъркаш в някоя каша. Кахоа не е от най-дружелюбните градове. Внимавай как се държиш.

— Кой не е дружелюбен?

— Градчето е малко. Не упражнявай натиск върху хората там. Научиш ли нещо за Кранстън, кажи ми.

— Разбира се. Благодаря за помощта, сержант.

Щом Девлин излезе от полицейския участък, в малкия кабинет на Нихики се вмъкна един недодялан мъж. Той бе седял тихо в съседната стая и бе подслушвал разговора между детектива и Девлин. Казваше се Ерик Енгъл. Адвокат. Беше на четирийсет и осем години и съвсем не приличаше на човек, умиращ да живее в Хаваи. Имаше бяла кожа и издадени напред зъби и постоянно нагласяше очилата си на носа. Дрехите му стояха смешно. Беше се издокарал в стилизирана хавайска риза и жълти бермуди. Но кожените обувки и черните чорапи издаваха факта, че Енгъл не съзнава къде се намира.