Джон Кларксън - Хавайска жега

— Защо мислиш така?

— Имах лек сблъсък с три местни момчета.

— С онзи, когото снощи намериха със смазана глава?

— Да.

— Ти ли го прегази, шефе?

— Не. Шофьорът му.

— По дяволите.

— Подгоних шофьора, но той имаше твърде голяма преднина. Когато се върнах, ченгетата вече бяха дошли. Трябваше да се махна оттам. Нямах възможност да разбера дали са местни крадци или някой ги е изпратил по дирите ми.

— Но как са разбрали за теб?

— Не знам. Вероятността е малка, но имам чувството, че знаят.

— Може би трябва да се кача на самолета с теб.

Девлин се усмихна на загрижеността му.

— И на другия ден ще стане страхотно. В града едновременно се появяват двама чужденци. Веднага ще ни свържат, дори да се държим настрана един от друг.

Тули се намръщи.

— В Кахоа се мотаят много гадняри.

— Ако положението стане напечено, ти ще вървиш след мен навсякъде, където отида и ще ги плашиш като онзи тип снощи.

— Кой?

— Гигантът от клуб „Хуба Хуба“.

— А, той ли? Това беше братовчед ми Фава, човече.

Девлин го погледна.

— Братовчед ти ли?

— Да.

— По дяволите. Пък аз помислих, че ти го изплаши и прогони.

— Не. Фава е безцеремонен. Може да пребори всеки. Дори мен. Но никога не сме се били. Трябва да стане нещо изключително, за да се сбием.

— Значи той си тръгна, защото те познава?

— Да. Фава знае, че всеки, който се сбие с Тули, ще пострада.

Самоанецът отново започна да се смее. Този път Девлин само поклати глава.

Самолетът на Лийлани се приземи в десет часа и осем минути. Както обикновено, по това време в Хило валеше.

Тя носеше само една раница и малка брезентова чанта. Можеше да вземе кола под наем, но искаше да изглежда като трудово момиче, което си търси работа.

Летището на Хило не беше голямо. След пет минути тя стигна до улицата край паркинга.

Когато съзря подходящата кола, Лийлани застана така, че да бъде интересна, но не и предизвикателна, вдигна палец и се усмихна. Шофьорът натисна спирачките, сякаш видя червен светофар.

Първата кола я откара до Хило, а втората — до търговския център на кръстовището между магистрали 11 и 130. Последният автомобил я отведе до Кахоа. Шофьорът, пенсиониран учител, който возеше тор за градината на съпругата си, се отклони километър и половина от пътя си.

Когато я попита къде иска да я остави, Лийлани му каза да спре в другия край на града. Искаше да се разходи и да разгледа Кахоа.

Пристигна по обед. Насочи се към три заведения. Едното беше тайландски ресторант, където вероятно работеха предимно членове на семейството. В другото сервираха природосъобразна храна и беше пълно. В третото предлагаха хамбургери, пица и други ястия, които се приготвяха бързо и лесно. Казваше се ресторант „Да“. Изглеждаше занемарен. Нямаше много посетители. Лийлани избра него.

Името на собственика беше Уолтър Харисън. Той седеше край масата до кухнята. Беше облечен в мръсни шорти за тенис и фланелка, опъната на големия му корем. Когато Лийлани влезе, Уолтър поднасяше към устата си голяма чаша с лед, портокалов сок и щедра доза водка. Така и не успя да отпие.

Тя застана на прага и се втренчи в Харисън. Усмихна му се, но той беше твърде зашеметен от външността й, за да отвърне на усмивката. Лийлани преброи местата в ресторанта. Пет маси за четирима и три за двама. Плюс масичката на Уолтър. Имаше само трима клиенти. Страхотно.

Харисън й направи знак да се настани и каза:

— Седни където искаш.

Тя се приближи до неговата маса и седна.

— Аз съм Лийлани Джоунс. Как върви бизнесът?

— Аз съм Уолтър Харисън. А на теб как ти се вижда?

— Зле.

— Дори това не е точното описание на положението.

— Така ли?

— Ами скритият потенциал е голям. Приятна обстановка. Оригинален дървен под. Панорамна гледка към Мейн стрийт. Вентилатор на тавана.

— И какво пречи на този потенциал да бъде оползотворен?

Уолтър се усмихна накриво. Горните три зъба вдясно липсваха.

— Искаш да кажеш защо не върви бизнесът ли?

— Да.

— Убеден съм, че има няколко причини. Може би защото аз предпочитам да пия водка с портокалов сок и да чета скучни философски книги, отколкото да използвам енергията си като капиталист. Или защото не ми пука достатъчно за местната клиентела.

— Искаш да кажеш, че не им целуваш задниците ли?

— Точно така. Предполагам, защото храната не е много хубава. Защо питаш?

— Търся работа.

— Ако съм в състояние да ти плащам, бизнесът ми ще потръгне.