Джон Кларксън - Хавайска жега

Тръгна към колата си, отключи вратата и седна, когато един мъж, достатъчно едър, за да бъде борец по сумо, се показа на ъгъла. Чипоносият управител на клуб „Хуба Хуба“ тътреше крака зад гиганта и му крещеше указания. Грамадният мъж имаше такъв вид, сякаш го бяха вдигнали от сън или от масата и не изглеждаше доволен. Разгневеното чудовище беше голямо колкото половината кола на Девлин. Беше или от Самоа, или от островите Тонга.

— По дяволите — изруга Девлин.

Знаеше, че ако извади пистолета, щеше да се наложи да застреля великана. Ала не искаше да убива никого, особено тук. Но на проклетия паркинг имаше твърде много коли. Едва ли щеше да съумее да се измъкне навреме. Девлин удари с юмрук по волана. Съжали, че не бе повалил на пода противния дъртак от клуба. Наистина изпита желание да му счупи главата. Но първо трябваше да се справи с гиганта.

Девлин протегна ръка и взе вестника, който бе оставил на предната седалка. Нави го на стегнато руло. Великанът се приближи до колата. Коремът му беше толкова голям, че изпълни целия прозорец. Девлин видя, че е самоанец.

— Излез, лайнар такъв — изрева едрият мъж, после отвори вратата, като я блъсна назад толкова силно, че я откачи от пантите. После сграбчи вратата с две ръце, вдигна я и я огъна.

— Исусе! — извика Девлин.

Самоанецът пусна вратата и се обърна към Девлин, който заби пета в лявото му коляно. Сякаш ритна дърво. Гигантът само изсумтя и направи крачка назад. Ала това даде на Девлин време да скочи на крака и да замахне с навития на руло вестник към тестисите на самоанеца. Ала коремът на мъжа беше толкова огромен, че вестникът не стигна до мишената.

Тогава Девлин го блъсна с лявото си рамо в гърдите, отхвърляйки го още две крачки назад. Опита се да забие вестника в гърлото му, но стигна само до брадичката. Човекът беше толкова дебел, че Девлин не можеше да проникне никъде. Самоанецът удари Девлин по рамото и го повали върху колата. После разпери ръце, за да го сграбчи, но Девлин беше твърде бърз. Наведе се и се провря под ръцете му. Озова се зад него, стисна навития на руло вестник и с всичка сила удари самоанеца по левия бъбрек. Този път дебелакът изохка. Най-после го заболя. Девлин му нанесе още два удара, сетне самоанецът се надигна и блъсна Девлин с опакото на ръката си.

Девлин се олюля. Изведнъж някой — удивително силен — го хвана изотзад. Девлин долови вонята на стареца и побесня. Пусна вестника, сграбчи го за дясната китка, изви ръката му и го премести между себе си и самоанеца. Гигантът не можеше да измисли как да хване Девлин. Управителят се опита да го ритне заднишком. Девлин кипна от гняв, пъхна лявата си ръка под лакътя и счупи ръката му.

Злобният стар негодник започна да вие от болка. Девлин го ритна по задника и онзи се плъзна по лице на мръсната улица. На Девлин му писна. Приближи се до самоанеца и изръмжа:

— Разкарай се, инак ще те убия, копеле.

Грамадният мъж примига два пъти, отпусна ръце, обърна се и тръгна. Девлин не можеше да повярва на очите си, но самоанецът изглежда бе повярвал на думите му. Девлин извърна глава и видя каква е причината. Зад него стоеше Тули и го гледаше с широко отворени очи.

— О, братко, голяма работа си, човече.

— По дяволите — извика Девлин.

Тули започна да се смее — от все сърце, гръмогласно и обезоръжаващо. Смях, който съответстваше на огромното му тяло. И Тули беше самоанец. Не толкова голям, колкото мечока, който бе излязъл от „Хуба Хуба“, но по-едър от останалите. Тули заемаше пространство. Имаше присъствие. Естествена сила, с която всеки трябваше да се съобразява. Беше висок метър и деветдесет и тежеше сто и четирийсет килограма. Но за разлика от сънародниците си не беше тлъст. По-голямата част от тялото му се състоеше от мускули и кости. Мафа беше най-близкото нещо до непобедима човешка бойна машина. Когато не се биеше, Тули беше щастлив и усмихнат човек, според когото всичко в живота бе направено за развлечение.

Изведнъж Девлин се почувства като пълен глупак. Беше помислил, че гневът му изплаши и прогони бияча от клуба.

— Защо работиш в тази смрадлива дупка? — попита той.

— Не работя тук, човече. Кой ти каза, че Тули работи тук?

— Цяла вечер те търся, по дяволите.

— Знам. Бил от „Шоу Уърлд“ ми каза, че някакъв огромен бял мъж ме търсел. Аз те проследих, човече.

— Защо онзи тип не ми каза, че работиш тук?

— Не работя тук — извика самоанецът. — Охранявам „Черната орхидея“, човече. Тули не работи в лайняни дупки за стриптийз. Имам хубава работа. На хубаво място. Няма стриптийз. Няма тъпи разгонени пияници. Какви ги вършиш, човече? Излизаш и веднага си навличаш белята, като ме няма.