Джон Кларксън - Хавайска жега

Клиентите не изглеждаха толкова опасни, колкото повечето хора на улицата.

Девлин плати и излезе от заведението. Дрехите му се бяха просмукали с тежкия мирис на китайските гозби.

Отби се в още три клуба и попита за Тули, но никой не знаеше нищо. После се сети за един клуб, където се хранеха предимно самоанци.

Вътре имаше само петима, но заведението изглеждаше пълно. Четиримата самоанци бяха едри и всеки тежеше около сто и петдесет килограма. Петият беше мършав филипинец. Барманката беше огромна самоанка.

Девлин се усмихна учтиво и си поръча бира. Сетне я попита дали познава Тули.

Тя отвърна на усмивката му, разкривайки липсата на един от предните си зъби и отговори:

— Да, познавам го. Той идва понякога тук след работа. От време на време работи в „Хуба Хуба“. Не знам дали тази вечер ще бъде там.

— Хей, ако го видиш, кажи му, че Джак Девлин го търси. Да се обади на госпожа Банкс. Той знае телефонния номер. Ще му предадеш ли това?

— Да, разбира се.

Девлин й даде пет долара и й благодари. После се отправи към вратата, опитвайки се да не поглежда в очите грамадните самоанци, които се бяха вторачили в него.

Върна се на улицата, минавайки покрай две повехнали проститутки, които стояха на един слабо осветен ъгъл и тръгна към „Хуба Хуба“. Това беше един порутен клуб за стриптийз, който навремето беше главната атракция в района. На външната стена бяха изложени черно-бели фотографии на стриптийзьорките, които, съдейки по облеклото и избледнелите снимки, вероятно бяха работили там някъде през 50-те.

Една млада наркоманка, облечена в тесни джинси и бял пуловер, се беше свила на безлюдната площадка на входа. Погледна Девлин и това го накара да изпита неудобство. Момичето имаше хубаво тяло и беше красиво.

Влезе в клуба и се озова сред безброй неонови светлини. Навсякъде имаше реклами за бира „Будвайзер“. Всичко беше старо и мръсно — мебелите, подът и дори барманът.

Девлин погледна правоъгълното барче вдясно и мина покрай двама късо подстригани млади мъже, които играеха комар. Изглеждаха в добра форма и бяха облечени в джинси и ризи с къси ръкави. Сигурно бяха войници в отпуск.

Девлин се намираше в голямото помещение, което представляваше главната част на клуба. В средата имаше дълга пътека, оградена от столове. Зад тях бяха наредени маси. Девлин се замисли за стотиците, вероятно хиляди жени, които през годините се бяха събличали на онази пътека.

Тази вечер на пътеката се въртеше една ентусиазирана брюнетка, облечена в оскъдно болеро, която беше най-малко на четирийсет и пет години. От старите тон колони се разнасяше весела мелодия, съответстваща на облеклото й. Девлин се изненада, като видя, че почти всички места около пътеката са заети. Току-що бе посетил добре осветени и чисти заведения с десетки хубави жени — съвсем голи, млади, дружелюбни и енергични. Защо мъжете бяха избрали това място? Сигурно алкохолът беше много по-евтин.

Девлин спря за миг, опитвайки се да реши дали такова потискащо заведение има нужда от охранител, когато един тантурест мускулест тип на около шейсет години се приближи до него и с дрезгав глас каза:

— Хей, приятел, или седни и си купи нещо за пиене, или се разкарай.

Девлин погледна неприятния човек. Носът му беше чип. Главата му беше покрита с оредели щръкнали сиви косми. Лицето му беше небръснато, а зъбите — развалени. Тялото му миришеше на вкиснато и дъхът му беше лош. И пръскаше слюнки, докато говореше.

Девлин овладя яростта и се усмихна насила.

— Виж какво, търся един човек. Казаха ми, че работи тук като охранител. Туулима Мафа. Тули. Имам работа за него. Знаеш ли дали ще дойде тази вечер?

— Хей — рече противното старче, — ти чуваш ли какво ти говоря или не? Или си купи пиене, или изчезвай, да ти го начукам.

Девлин кипна и макар че не можеше да понася гадния му дъх, приближи лице до грозния управител.

— Никой не те моли да се правиш на много печен, старче. Този номер вече не минава. Защо не се откажеш? Попитах те съвсем любезно.

Мъжът стисна месестия си юмрук и посегна.

— Не вдигай проклетите си ръце, освен ако не искаш да ги счупя. Ако видиш Тули, кажи му, че Джак Девлин го търси. Ясно ли е? Разбера ли, че не си му казал, ще се върна.

Управителят отпусна ръка, ала беше по-смахнат, отколкото Девлин предполагаше, и започна да крещи:

— Разкарай се оттук, лайнар такъв. Ще ти строша главата, копеле. Махай се!

Девлин махна с ръка и се отказа. Обърна гръб на злобния немощен човек и излезе. Единственото му желание беше да се измъкне от клуба. По дяволите Тули. Ще намери някой друг.