Джон Кларксън - Хавайска жега

Самоанецът отново започна да се смее.

— Видя ли какво направи онова копеле с моята кола? — изкрещя Девлин.

Това накара Тули да се разсмее още по-силно. Едва не се разплака. Девлин не издържа и също започна да се смее. Самоанецът махна с голямата си лапа.

— Ще я оправим, човече.

Той вдигна с една ръка вратата на колата и я хвърли на задната седалка.

После се приближи до управителя на „Хуба Хуба“, който бе коленичил и държеше счупената си ръка. Изведнъж Тули спря да се смее. Хвана стареца за врата и го изправи на крака. Сетне го зашлеви през лицето, за да привлече вниманието му.

— Хей, юнако? Ти ли правиш бели на моя приятел, а? — попита Тули и му удари още един шамар, разкървавявайки носа му. — Кажи де? А?

— Той ме заплаши — измърмори старчето.

— Имаш късмет, че само те е заплашил. Той е неумолим. Не е като мен. Счупи ти ръката, нали?

Докато говореше, Тули влачеше човека по тротоара. Блъсна го към сградата, претърси го и намери малък револвер „Чартър Армс“.

Самоанецът погледна с отвращение оръжието и рече:

— Добре че не си използвал това.

Сетне хвана револвера за дръжката и разби дулото в тухлената стена.

Доближи огромното си лице на два сантиметра от стареца и каза:

— Ако се заяждаш с нас, ще те натрошим като бебешкия ти револвер.

После го удари веднъж, счупвайки две от ребрата му. Управителят едва не загуби съзнание от болка.

— Запомни това, инак ще се върна и ще те пребия от бой.

Остави го и се качи в колата. Девлин седна зад волана. Тули отново започна да се смее и рече:

— Хайде, Джак. От летището ли взе тази кола?

— Не знам откъде са я намерили.

— Взета е под наем, нали?

— Да.

— Ти ли поемаш застраховката?

— Предполагам.

— Тогава карай на летището. Там има много коли. Тази е евтина. Все някой ще я закара в дома си. Вземи друга. После ще ми разкажеш каква работа имаш за мен.

— Добре.

Тули пак се запревива от смях. На Девлин съвсем не му беше смешно, но се усмихваше и клатеше глава, после започна да се смее заедно със самоанеца.

На следващата сутрин Девлин изкара третата взета под наем кола от малък жилищен комплекс на име Канейло Пойнт, намиращ се на западното крайбрежие на Оаху. Тули седеше до него и се усмихваше. Огромните му ръце висяха навън.

Кварталът се обитаваше от най-бедните хора на острова, но имаше едни от най-хубавите плажове в Оаху. Пред тях анемичната пясъчна ивица на Уайкики Бийч приличаше на жестока подигравка с лековерните туристи.

Последната работа на Девлин в Оаху беше да се срещне с племенния вожд на Тули. Името му беше Асеососо Суа. Чичото на Тули.

Това беше нещо повече от учтиво посещение. Без разрешението на племенния вожд Тули никога нямаше да се съгласи да работи за „Пасифик Рим“. Той не се биеше за пари или приключения, а за племето си. Семейството му и всички останали печелеха от усилията на Тули, както и той от техните. Ако Тули се провалеше, всички губеха. Успееше ли, за всички настъпваше благоденствие. Девлин трябваше да бъде приет от семейството, за да може Тули да работи за него. А това можеше да стане само с благословията на вожда.

Девлин се запозна с Асеососо Суа преди няколко години. Възрастният мъж беше поразително красив. Висок и добре сложен, но не едър. Имаше класически полинезийски черти и гарвановочерни коси, които не посивяваха, макар че беше шейсетгодишен.

Суа беше един от най-спокойните и миролюбиви хора, които Девлин бе виждал. Нямаше нищо против да се срещне с него. Всъщност това беше една от причините да потърси Тули, вместо някой друг наемник на „Пасифик Рим“. Така имаше възможност да поседи с вожда Асеососо Суа.

Тули и Девлин спряха на алеята за коли пред спретнатата едноетажна къща — най-представителната в квартала. Сградата имаше каменна основа и дървени стени. Дом, подходящ за един вожд.

Посрещна ги лелята на Тули. Както обикновено, наоколо тичаха и крещяха пълнички палави хлапета, облечени само по шорти. Две млади двайсетгодишни жени седяха в голямата централна стая и шиеха подгъва на дълго тюлено перде. Две по-възрастни жени готвеха в кухнята. В къщата сигурно имаше още много хора. Според самоанските обичаи всеки роднина на вожда можеше да отиде в дома му и да остане там колкото иска. Онези, които работеха, осигуряваха парите. Другите се грижеха за къщата. Но дори да не правеха нищо, те пак бяха добре дошли.

Девлин и Тули отидоха на верандата в задната част на къщата. Вождът седеше на един плетен стол. Беше облечен в къса тясна фланелка, която разкриваше долната част на черната плетеница от татуировки. Украсата беше официална, проектирана и осъществена в съответствие със строгите традиции на племето. Символът на един истински самоански вожд.