Джон Кларксън - Хавайска жега

— Някой се опита да ме убие.

Лийлани не отговори веднага, после го засипа с въпроси.

— Кой? Кога? Какво стана?

— Ще ти разкажа всичко, когато се видим.

— Добре ли си?

— Не. Но ще се оправя. При теб случи ли се нещо?

— Какво има? Ранен ли си?

— Само ударен. Имаш ли да ми казваш нещо?

— Кой го направи?

— Спокойно, Лийлани. Вече всичко свърши. Ще ти разкажа, като се видим. Не искам да стоиш там дълго. Сами ми кажи дали днес научи нещо.

— Всички говорят за теб, за Сам Кий и за смъртта на Били. И за онази жена, собственичката на „Вилидж Ин“. Снощи си се спречкал с някого на паркинга. Кий ли се опита да те убие?

— Той беше ли днес в града?

— Не знам. Може би сутринта е бил тук за малко. В офиса му влязоха някакви хора, но не съм го виждала.

— Какво говореха хората за снощи?

— Не много. Само си разказваха какво се е случило. Струва ми се, че никой не беше изненадан от инцидента. Сякаш това е нещо обичайно тук. Но бяха изумени от теб. Никой в този град не се опъва на Кий.

— Какво друго казаха?

— Ами всички знаят, че си дошъл тук да разследваш убийството на Били.

— Някой свързва ли Кий с това?

— Не. Хората тук явно не искат да се занимават с такива неща. Дори не желаят да се замислят кой го е направил. Никой не спомена името на Кий, когато разговаряха за Били. Не е ясно дали Кий го е убил.

— Добре, Лийлани. Отлично. Не искам да ти се случи нищо лошо, но се радвам, че имаш възможност да събираш информация. Нуждая се от помощта ти. Можеш ли да останеш още малко?

— Разбира се.

Тя се изненада, когато установи колко добре се почувства от похвалата на Девлин. В същото време се обезпокои.

— Какво говореха за Рейчъл Стийл?

— Тя ли е собственичката на „Вилидж Ин“?

— Да.

— Хората я уважават. Уолтър каза, че Кий с радост би я изгонил от града. Но побоят над възрастна жена не се вмества в представата му за мъжкар, затова явно само я тормози и обижда. Сигурно мисли, че тя и без това скоро ще умре.

— А ти как си?

— Много добре. Защо си толкова мил с мен?

— Неприятно ли ти е?

— Не.

— Добре. Имаш ли да ми казваш още нещо за Кий?

— Имал ранчо някъде на север оттук.

— Виж ти… Откъде знаеш?

— Уолтър ми каза. Явно го е купил чрез някакво фалшиво заявление за хавайско заселничество. Никой не знае как го е направил. Само казват, че адвокатът му е помогнал.

— Знаеш ли точно къде се намира ранчото?

— Не. В някакъв резерват на север в тропическата гора.

— Точно така. Как е истинското му име?

— Кеамоку.

— Да. Ако можеш да разбереш къде точно се намира ранчото му, без да предизвикаш подозрения, направи го.

— Добре.

— Но внимавай.

— Разбира се. Знаеш ли, че той държи и онези празни магазини в града?

— Кий ли?

— Да. Вратите обикновено са затворени, но почти винаги някой от онези противни типове се върти покрай тях.

— За какво му е офисът?

— Не знам. Бил нещо като център на Движението за независими Хаваи. Там обикновено работи един бял. Мисля, че е адвокатът на Кий. Кога ще те видя? Ще ми разкажеш ли какво се е случило?

— Да. Утре ще се опитам да дойда.

— Добре. В неделя работим само на обед. Намерих един младеж, който готви по-добре от Уолтър. Използва два пъти по-малко олио и храната става за ядене. Следобед съм свободна.

Лийлани имаше чувството, че си уговаря любовна среща. Странно чувство.

— Добре, Лийлани, продължавай да си вършиш работата. По-добре да прекъсваме разговора. Отваряй си очите на четири и се опитай да разбереш къде точно се намира ранчото на Кий.

— Добре.

— И още нещо. Ако утре не се появя, не се притеснявай.

— Ако не те видя, да чакам ли до този телефон по същото време?

— Не. Ако те следят, не искам да видят, че всяка вечер ходиш там. Докато никой не те свързва с мен, ти си в безопасност. Върши си работата.

— Добре. Дочуване.

Лийлани бързо затвори и влезе в денонощния магазин, сякаш искаше да си купи нещо.

Девлин също окачи слушалката. Намираше се в двустайния си апартамент в хотел „Хило Хавайан“. Тули спеше в съседната стая. Лекарят, когото изпратиха от „Пасифик Рим“, току-що си беше тръгнал. Два часа се занимава с раните на самоанеца.

Лекарят даде на Девлин фенилбутазон за нараненото ребро и превърза ключицата му там, където копитото на глигана бе разкъсало плътта.

Девлин влезе в банята и застана пред голямото огледало. Съблече ризата си и се протегна, за да провери доколко ще се усили болката. От професионален опит знаеше, че и най-неприятната болка минава за три дни. Спомни си колко лесно звярът бе разкъсал първото куче и осъзна, че е извадил голям късмет. Застана под душа. Лекият плисък на водата и топлината отпуснаха мускулите му. Това му помогна да се съсредоточи върху онова, което се бе случило с Били Кранстън.