Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин изруга:

— Онези копелета си играят с нас.

Тули се усмихна.

— Какво толкова смешно има, по дяволите?

Самоанецът не можа да се сдържи и прихна.

— Шибаната компания за коли под наем ще те утрепе, човече.

Девлин поклати глава, засмя се и рече:

— Хайде. Да се махаме оттук.

Двамата се затичаха. Девлин се зарадва, че Тули бе донесъл храна и вода. Нямаше представа кога щяха да излязат от гората. Изненада се, че кракът го наболява съвсем леко. Вероятно защото болката в гърдите и ребрата беше по-силна.

Тули прекъсна мислите му.

— Които и да са онези типове, можеха да застрелят нас, а не колата. Изглежда не са искали да го правят.

— Не. Както сам каза, искали са глиганите и кучетата да ни убият. Но ако са ни проследили, може да решат да свършат тази работа.

Тули изсумтя и продължи да тича. След двайсетина минути болката в гърдите на Девлин стана убийствена. Забеляза, че от раните на Тули още тече кръв и спря.

— По дяволите, трябва бързо да се измъкнем оттук.

Бяха стигнали до мястото, където имаше няколко къщи и Девлин посочи една от тях, която се намираше на около петстотин метра. Отново хукна и рече:

— Хайде.

Когато се приближиха до една къща, Девлин каза:

— Скрий се някъде. Връщам се веднага.

Тули изчезна в гъсталаците, а Девлин се отправи към къщата.

След двайсет минути изкара на пътя един очукан пикап.

— Качвай се.

Самоанецът излезе от храстите и попита:

— Открадна ли го?

— Оставих пари.

— Колко?

— Шестстотин.

Тули седна на седалката до него.

— По дяволите, тази таратайка не струва повече от четиристотин.

— Глупости. Това е ценна антика.

— С шестстотин долара дълго щеше да караш друга кола под наем.

— Вече няма да взимам коли под наем.

— Дори и ако се наложи ли? Какво ще правим сега?

— Връщаме се в Хило. Нуждаем се от лекар и от място, където да си починем.

Лийлани очакваше Девлин на обед и остана разочарована, когато не го видя. Цял следобед в ресторанта се стичаха хора. И всички говореха за непознатия, който разпитва за мъртвия мъж. Колкото повече ги слушаше, толкова повече Лийлани искаше да го види. Ставаше все по-напрегната и нетърпелива. Заболя я главата. Непрекъснато мислеше за мъртвеца, който Девлин бе видял пред ресторант „Джеймсън“. Не можеше да се примири с факта, че някой е бил убит заради нещо, в което бе замесена и тя. Коментарите за Били разкъсваха душата й. Измъчваше я страх и безпокойство за Девлин. Изненада се, че толкова много се тревожи за него.

Преди нейното пристигане, събота беше най-оживената нощ в ресторанта, но сега имаше повече клиенти от всякога. Новият човек в кухнята готвеше по-добре от Уолтър, но беше по-бавен. Добре че Уолтър се съгласи да се редуват. Лийлани имаше чувството, че е пренесла тонове поръчки. Всеки път, когато някой влезеше, тя се надяваше, че е Девлин. В десет часа не издържа. Бяха останали само трима клиенти. Лийлани помоли Уолтър да приключат с работата. Той я погледна, разбра, че нещо не е наред и каза:

— Добре, ще затворим.

Тя се качи в стаичката си, изкъпа се и облече джинси и памучна риза с дълги ръкави. Слезе по задните стълби и се измъкна навън.

Озова се на черния път, който минаваше зад сградите от южната страна на Мейн стрийт. Вървя в мрака, докато стигна до главната улица. Излезе пред една малка бакалия в източната част на градчето. Прекоси улицата, за да не минава покрай бара и заобиколи паркинга с черната сгурия, за да не я видят местните хулигани, които вечно висяха там.

Продължи да върви из покрайнините. Свърна по уличката към денонощния магазин. Погледна часовника си. Беше точно десет и трийсет и пет. Приближи се до телефонните автомати с надеждата, че няма да привлече много внимание, като чака там. В десет и четирийсет и три беше почти убедена, че е сгрешила. В десет и четирийсет и пет се накани да си тръгне, когато първият от трите телефона иззвъня. Лийлани грабна слушалката.

— Да?

— Много добре — каза Девлин. — Мислех, че трудно ще изчислиш до кой телефон да чакаш.

— Благодаря за доверието.

— Извинявай. Комплиментът беше доста непохватен.

— Няма нищо. Ще го понеса. Тъкмо щях да си тръгвам. Снощи каза, че ще се обадиш в десет и четирийсет.

— Да, но ти не се обади в десет и четирийсет и пет, затова реших да чакам още пет минути.

— Твърде много разсъждаваме.

— По-добре така, отколкото изобщо да не разсъждаваме.

— Какво се е случило? Защо не дойде днес?