Джон Кларксън - Хавайска жега

Лийлани млъкна и зарови пръстите на краката си в пясъка.

— Когато бях на петнайсет, изглеждах като осемнайсет или двайсетгодишна. Рано съзрях. Привличах доста внимание. — Тя го погледна. — Още го правя.

Той кимна и каза:

— Разбира се. Ти си поразителна. Не съм виждал жена като теб.

Лийлани сви рамене и рече:

— Понякога това ми харесва. Вниманието. Притегателната му сила. Друг път го ненавиждам. Когато бях на петнайсет-шестнайсет, вниманието ми харесваше. Били и аз бяхме единствените брат и сестра от различна кръв. Той беше бял, а аз приличах повече на местните хора. Физически бяхме съвсем различни. Били растеше и се отчуждаваше от мен, но когато съзрях, видях, че привличам вниманието на приятелите му. И започнах да използвам това, за да привлека неговото внимание. И успях. Продължих да го правя, докато почувствах, че привличам Били.

Лийлани замълча отново. Изтри още сълзи от очите си. Трябваше да положи усилия, за да говори.

— В началото, когато Били се върна от войната, аз не можех да призная дори пред себе си какво се бе случило тогава. Може би бях възприела островитянските нрави. Не кръвосмешението, разбира се, а физическия аспект. Флиртуването. Чувството за собственото си тяло. Мисля, че гледам на секса като островитяните. Когато бях млада, правех каквото исках в това отношение. Използвах го. И сега знам, че бих използвала секса, за да задържа Били близо до себе си.

— Но не си го направила.

— Само защото той замина. Били знаеше, че единственият начин да го предотврати, беше като се махне оттук. Да отиде в армията. Известно време не съзнавах това, но сега вече съм убедена, че е така.

— И сега се обвиняваш за всичко, което се е случило?

Тя го погледна в очите.

— Знам точно до каква степен да се обвинявам. Вярно, може да е получил повиквателна. Може да е доказвал на баща ни, че е мъж. Но аз знам, че отиде в проклетата армия, за да не спи с мен. Съзнавам какво съм направила и какво дължа на Били. Нямаш представа колко ядосана, безпомощна и жалка се чувствах, като видях какво става с него заради мен. Да го гледам как пропада — бързо и безвъзвратно. Беше ужасно да гледаш как един красив и силен мъж се превръща в развалина.

— Затова ли дойде тук? Да му се издължиш?

— Тук съм, за да му дам онова, което Били заслужаваше от мен. Духът му няма да намери покой, докато не го сторя. Моят дух също. Ще направя всичко, за да почива духът му в мир. И едва тогава ще продължа със собствения си живот.

Лийлани говореше така решително, че Девлин не можа да каже нищо. Накрая рече:

— Уважавам онова, което правиш. При това си достатъчно умна, за да знаеш, че можеш да действаш и без мен. Но мога ли да те помоля за нещо?

— За какво?

— Когато тази работа започне да става опасна, а това непременно ще се случи, искам да ми обещаеш, че ще се откажеш. Когато ти кажа. Без да спориш.

— Вече се съгласих, че ти си професионалистът. Ще се придържам към твоите преценки. Ще правя, каквото ти кажеш.

Девлин кимна.

— Благодаря. Това улеснява нещата.

Лийлани го погледна и рече:

— Знам, че усложних нещата за теб. Но всъщност и двамата искаме това нали?

— Не, просто вече е така.

Тя кимна и бързо се изправи. Нахлузи гуменките, метна раничката на гърба си и каза през рамо:

— Трябва да дойдем пак.

Тръгнаха един до друг. Този път Лийлани вървеше по-бавно, позволявайки на Девлин да крачи редом с нея. Изкуствената бариера между тях беше премахната и заменена с по-реална, но и по-болезнена от фалшивата.

Девлин докосна лицето си там, където Лийлани бе сложила ръката си. Спомни си допира на пръстите й и разбра, че иска да го докосват още. И веднага щом отново почувства желание към нея, той осъзна, че трябва да се въздържа. Не го ли направеше, страстта щеше да осуети единствения и последен шанс на Били за възмездие.

Щом пристигнаха в скривалището, Девлин посочи пощенската кутия и каза:

— Сградата не се вижда от пътя, затова запомни пощенската кутия. Къщата е зад онези храсти. Ако ти кажа да изчезнеш от града, ела тук. Дори ако трябва да вървиш пеша.

— Добре.

— Нали запомни телефонния номер?

— Да.

— И номера на „Пасифик Рим“?

— Знам го.

— Там винаги ще ти отговорят. Има човек, а не телефонен секретар. Можеш да оставиш подробно съобщение за мен. По всяко време.

— Разбрах.

Девлин кимна, сетне попита:

— Добре ли си?

— Разбира се. Ще узная дали някой продава кола. На информационните табла в града винаги има обяви.