Джон Кларксън - Хавайска жега

— Слушай — рече Девлин, — нямам представа за какво става дума. Последния път, когато разговаряхме, ченгето се държа гадно, затова не знам защо сега иска да ми дава информация. Ето защо, внимавай. Ще ти дам пет минути преднина. Скрий се някъде, откъдето ще виждаш паркинга и ресторанта. Стой настрана. Ще се намесиш само в краен случай. Ще взема само регистрирания си пистолет. Не искам да имам неприятности заради другите оръжия.

— Добре, шефе. Ще те прикривам.

— Тръгвай.

Девлин почука на капака и скоро остана сам. Стоеше под пълната луна, изгряла на ясното хавайско небе. Вдигна глава и се вторачи в препускащите облаци. Замисли се за Лийлани. Сякаш докосна всичко на острова — вятъра, океана, луната и слънцето. Видя лицето й. Чу гласа й. После изби тези мисли от главата си, съзнавайки, че има още много работа.

Приближи се до форда и се усмихна на старата кола. Доста желязо са използвали в онези дни, помисли той.

Седна зад волана, включи двигателя, заслуша се в гърленото бучене и потегли за Хило по магистрала 130.

Не беше огледал колата, затова отвори жабката, надникна вътре и провери контролните уреди. Намери само една празна пластмасова чаша. Пробва копчетата за автоматично отваряне на прозорците. Работеше само копчето от неговата страна. Пусна радиото. За секунда не чу нищо, сетне от тонколоните прозвуча гласът на Брус Спрингстийн. „Кити се върна в града“. Девлин се засмя на глас. Приятна изненада. Усили звука. Спомни си снимката на обложката на албума — младия, слаб и спокоен Брус Спрингстийн, който стоеше сред приятелите си музиканти пред една витрина в Джърси. Стара витрина. В избледнели цветове. Като онези в Кахоа.

Опита се да си спомни другите песни от албума, после се отказа.

Лийлани влезе в магазина на отсрещната страна на улицата и се озова в една обстановка, където мигновено се отпусна. Мястото беше някаква комбинация от книжарница, кафене и занаятчийски магазин. Предната стая беше украсена с удобни плетени мебели, подплатени с възглавнички. До една лавица със стари вестници и списания имаше квадратна дървена маса и четири стола. На покривката бяха наредени салфетки, мляко и захар. Имаше и витрина с бижута, малки дървени кутии, пръстени и гривни. Всички изработени на ръка. Съседната лавица беше отрупана с пощенски картички и други дреболии. По-навътре имаше тезгях, машина за еспресо и двайсет и пет литров бидон за минерална вода. На рафтовете бяха сложени книги — здравеопазване, готварство, холистична медицина, религии и медитация. Навсякъде се носеше сладникавото ухание на тамян. От магнетофона звучеше приглушена музика.

Около плетената масичка за кафе в предната част на магазина седяха три жени. Всички пиеха чай. Лийлани познаваше две от тях. Те бяха сервитьорки в „Парадайз“. По-възрастната се усмихна и каза:

— Здравейте. Казвам се Джанет.

Жената беше брюнетка с татуирано на рамото цвете и майка на децата, които играеха край ресторанта, докато тя работеше. Джанет посочи една дребна блондинка и я представи:

— Това е Уенди.

Третата жена — яка тъмнокоса дама, облечена в селска блуза и дълга черна пола — рече:

— Аз съм Луиз. Съдържателката на това място.

Лийлани се ръкува с тях и каза:

— Името ми е Лийлани. Нова съм в града. Наскоро започнах работа в ресторант „Да“ отсреща.

— Знаем — рече Джанет. — Повечето мъже в града говорят за теб.

Лийлани се усмихна.

— Ами, хубаво. И какво казват?

Тази реакция премахна бариерата. Джанет се засмя. Останалите също. В магазина влязоха още две посетителки.

— Какво толкова смешно има? — попита едната.

Джанет се обърна.

— Тъкмо се готвехме да кажем на Лийлани какво говорят местните момчета за нея.

— Нали уж щяхме да говорим за здравния център.

Джанет махна с ръка…

— След минутка.

После се обърна към Лийлани и добави:

— Първото нещо, което трябва да знаеш за Кахоа, е, че осемдесет процента от мъжете са свине.

— Деветдесет — поправи я Уенди.

— Деветдесет и пет — обади се една от новодошлите.

Веднага щом спря на паркинга пред „Макдоналдс“, Девлин изпита безпокойство. Намираше се в старата част на града. Улицата беше оживена, но пространството зад нея беше пусто. Покрай паркинга минаваше една тъмна странична уличка, дълга около петдесет метра, а после имаше редица складове, които изглеждаха изоставени.

— Какво ли е намислил онзи тип, по дяволите? — измърмори той.

Девлин откара форда на мястото за инвалиди, точно пред входа на „Макдоналдс“ и усети тръпки, които минаха през цялото му тяло. Представи си как лежи в някаква ужасна хавайска болница, превързан от главата до петите, с тръбички, прикачени на ръцете, очаквайки раните да зараснат и съзнавайки, че никога няма да бъде същият. Той се отърси от видението и натисна спирачките. Запита се откога в главата му бяха започнали да нахлуват подобни мисли. Изведнъж намрази Нихики, задето му се беше обадил по този начин.