Джон Кларксън - Хавайска жега

— Добре. Това ще помогне.

— И мисля, че знам как да разбера кои са хората на Кий.

— Как?

— Има една женска група, която довечера ще се събере в магазин „Ню ейдж“. Намира се срещу ресторанта. Нещо като феминистична сбирка.

— Мислиш ли, че източникът ще бъде надежден?

— Жените обичат да говорят.

— Беше глупаво от моя страна да задам такъв въпрос. Но бъди предпазлива. Старай се да не привличаш твърде много внимание.

— Само твоето — усмихна се Лийлани. — Знаеш ли, на лицето ти току-що се изписаха около пет чувства.

— Не. Бих казал две.

— Какви?

— Страст и страх.

— Страх, а?

— Да.

— По дяволите. Не се тревожи. Ние с теб се разбираме.

— Нямам време да се тревожа. По-добре тръгвай.

— Тя включи на скорост и каза:

— Довиждане… мили.

Този път беше ред на Девлин да се усмихне. Той скочи от пикапа и тя потегли.

Девлин влезе в къщата. Тули беше в кухнята. Хилеше се до ушите. На пода се мъдреха три метални контейнера. Имаха етикети, на които пишеше, че са собственост на антропологичния факултет на хавайския университет. Хората от „Пасифик Рим“, отговарящи за оръжията, винаги измисляха подходящо безобидно прикритие. В света нямаше антропологичен факултет, който би използвал съдържанието на контейнерите.

Тули бе отворил първите два и бе наредил оръжията на големия месарски тезгях, който разделяше кухнята от дневната. Имаше три пушки помпи „Мозберг 590“, дванайсети калибър с лазерни мерници. Четвъртата лежеше на коленете на Тули. Имаше и десетки кутии с патрони от най-различен калибър и две кевларени противокуршумни жилетки.

Самоанецът изваждаше нещата от последния контейнер, който съдържаше два картечни пистолета „Хеклер и Кох“, два уреда за нощно виждане, пушка „Маузер“, дрехи, дъждобрани, пакети и други неща, които Девлин бе поръчал.

Двамата с Тули имаха достатъчно оръжие, за да избият стадо диви глигани.

— Възникнаха ли неприятности на летището?

— Не. Онзи човек си знаеше работата. Не ми е ясно как е натоварил всичко това на самолета, но нещата излязоха заедно с обикновените куфари. Просто ги взех от лентата. — Споменът за това разсмя Тули. Оръжията го правеха щастлив. — Човече, сега мога да отида при останалите кучета. Ще ги направим на кайма. Ще ги изтрепем до…

— Още не, Тули!

— Какво ще правим тогава?

Девлин погледна часовника си. Беше почти седем.

— Първо ще се изкъпя. Купи ли храна?

— О, да. И бира. Папая. Кафе. Мляко. Овесени ядки.

— Нещо зелено?

Самоанецът се замисли за миг.

— Купих няколко рула тоалетна хартия. Мисля, че е зелена.

Девлин погледна в хладилника. Едната лавица беше отрупана с консервирано месо.

Качи се в банята, съблече се, изми солта от тялото си и си сложи чисти дрехи. Остави беретата, взе зиг зауера и отново слезе долу.

Сипа си чиния овесени ядки, разряза една папая и натопи парчетата в кашата. Всичко беше по-добро от консервираното месо. Тъкмо поднесе към устата си първата лъжица, когато телефонът иззвъня. Двамата с Тули се спогледаха. Девлин вдигна слушалката.

— Аз съм — каза Лийлани.

— Да.

— Запиши номера на човека, който продава колата. В кратката обява пишеше, че е „Форд ЛТД“ от 1977.

— Чудесно.

— Номерът е 555–6035. Търси Джейн.

— Ясно. Благодаря. Бързо действаш. Внимавай.

Линията прекъсна. Девлин набра номера, уговори се, довърши овесените ядки и помоли Тули да го закара до кръстовището, където магистрала 130 пресичаше прекия път за Кахоа.

Чувстваше се изложен на показ, докато стоеше на магистралата. Жената, с която бе разговарял по телефона, закъсняваше вече с десет минути. Девлин се скри и се примири с факта, че хавайците никога не идват навреме, когато една кола спря от другата страна на магистралата. Беше стар олющен жълт „Форд ЛТД“ с грозни петна от ръжда.

Девлин излезе от гората и пресече пътя. Усмихна се мило и махна. Притесни се, че жената може би се чувства неудобно, задето се среща с непознат мъж на магистралата. Опита се да я успокои, като извика:

— Здравейте. Извинявайте, че се срещаме тук, но една приятелка ме остави на път за Кеау.

Жената надникна през прозореца. Изглеждаше нервна. Девлин веднага разбра, че тя никога не би се съгласила на подобна среща, ако не й се налагаше да продаде колата.

Вратата от страната на шофьора беше вдлъбната, но инак фордът изглеждаше здрав. По звука на двигателя Девлин установи, че моторът отдавна не е бил ремонтиран. Но не харчеше много масло и по начина, по който колата спря, Девлин прецени, че спирачките работят. Фордът притежаваше главното качество, което му трябваше — беше типичен за Кахоа.