Джилиан Хофман - Възмездие

В действителност, тя вече не знаеше какво точно иска. Неща, които само преди пет дни изглеждаха толкова важни, сега бяха станали съвсем несъществени. Държавният изпит, новата работа, годежът. От болничното си легло тя ревниво гледаше как на телевизионния екран животът продължава да си тече както преди, все едно, че нищо не се е случило. Хора се блъскаха сутрин по превозни средства, за да отидат на работа, вечер пак по същия начин, за да се приберат вкъщи. А водещите на новините важно обявяваха всяка дреболия за събитие от световно значение.

„Ако пътувате към Лонг Айланд, заобикаляйте магистралата, по нея се извършват строителни работи, има задръстване и на Гранд Сентръл Паркуей. Том Круз се появи на премиера в Лос Анджелис, където беше препълнено с холивудски звезди. Още една лодка с кубински бежанци открита в морето край Кий Уест, Флорида. Помогнете на гладуващите деца по света. За жалост, приятели, прогнозата за края на седмицата отново предвижда гръмотевични бури. Жалко, яхтсмени, пожелаваме ви повече късмет за следващата неделя, когато има изгледи да нахлуе сух въздух.“

Направо й идваше да пищи.

Полицаят, който пазеше в първите два дни пред врата на болничната й стая, изчезна, вероятно са го изпратили при друга жертва на насилие. Инспектор Сиърс обясни, че охраната е вдигната, защото тя вече не е „в непосредствена опасност“. И въпреки че полицията „активно търси извършителя“ и „проследява всички възможни улики“, от понеделник инспектор Харисън прекрати всекидневните си посещения в болничната стая на Клои и ги замени с обаждания по телефона, за да се осведомява как се чувства. Клои имаше подозрения, че след няколко дни и обажданията ще спрат, тъй като нейният случай ще бъде изместен от нови.

Стаята й преливаше от кошници с ухаещи цветя, изпратени от доброжелателни приятели, познати и колеги, но тя все още не можеше да събере кураж да размени две думи с когото и да е по телефона. Не искаше да вижда никого от приятелите си, освен Мари. Не искаше да я виждат цялата омотана в бинтове и да си представят ужасните неща, които са й се случили. Не искаше да говори за онази нощ, но и нямаше сили да приказва празни приказки с любопитковци. Освен това нямаше какво толкова да се казва. Желаеше да върне времето назад, да си бъде старата Клои с нормалните проблеми и досадни задачи, които бяха изпълвали дните й, но знаеше, че вече е невъзможно. Заради това го мразеше най-много. Той отнесе живота й, а тя не знаеше как да си го върне.

Майкъл стоеше в работата си и в понеделник се появи в болницата само за един час по обед. Тя усещаше, че му е неловко в тази обстановка. Разбираше, че видът на превръзките и системите, лекарствата, докторите и рехабилитаторите го карат да се чувства объркан и безпомощен. Знаеше също и че злополуката, както наричаше случилото се, го изпълва с гняв. Но по някакъв начин за нея вече не беше от значение как той възприема каквото и да било. И я изпълваше ярост, че неговият живот си върви най-нормално, като че ли нищо не е ставало, а всъщност всичко бе станало и за тях двамата вече нищо нямаше да е както преди.

Дойде вторник и тя най-после можеше да се прибере вкъщи, нещо, което уж много искаше, а откакто д-р Броудър й каза, че ще я изпишат, не спираше да трепери. Майкъл трябваше да я вземе, но в последния момент се оказа, че е ангажиран с някакви сложни клетвени показания в съда. Така че се наложи майка й и Мари да я избутат с инвалидната количка до входа на болницата, където баща й я очакваше с наета кола. Тя беше в състояние да ходи, но политиката на болницата беше да придвижват пациентите с количка до колата.

Вратата на асансьора се отвори и Мари плъзна количката в оживения партер. Беше пълно с народ. Възрастни мъже и жени седяха на пейките в ъгъла, пред рецепцията се въртяха полицаи. Уплашени родители държаха на ръце плачещи деца, медицински сестри и санитари щъкаха от и към асансьорите.

Клои бързо огледа голямото помещение за следи от нападателя си. Някои хора показаха вяло любопитство към младата жена в инвалидната количка. Тя изпитателно се взря в очите на всеки, в движенията им. Едни си приказваха, други прелистваха книжа или просто зяпаха в празното пространство. Погледът й неистово шареше от един човек на друг. Сърцето й се разтупа, усети мощен прилив на адреналин. Но безнадеждната истина беше, че можеше да са очите на всеки един от присъстващите. Без маската, тя нямаше да го разпознае.

Дори едната стъпка от количката до автомобила й причини раздираща болка в корема. С помощта на Мари и майка си успя да се настани внимателно на задната седалка, стиснала в ръка торбичка с лекарства. Погледна през мокрото стъкло на колата към просторния паркинг. Щяха да минат по оживения Северен булевард и да излязат на вечно претоварената магистрала за Лонг Айланд. Толкова много непознати лица! Той можеше да е навсякъде. Можеше да е всеки.