Джилиан Итън - Червенокоса красавица

Маргарет беше омъжена за съпруга си от осем месеца, шестнадесет дни, и — ако изчисленията й бяха точни, каквито винаги бяха — приблизително два часа и половина. През тези осем месеца, шестнадесет дни и приблизително два часа и половина беше виждала съпруга си всичко на всичко веднъж. Не другаде, а на сватбата им, на която се бе появил пиян, бе произнесъл клетвата си провлечено и бе запечатал съюза им с небрежната си целувка, която бе попаднала върху лявото й ухо, вместо върху устните.

Не го обвиняваше, че бе консумирал малко повече уиски, преди да тръгне към олтара. Самата тя щеше да се напие с удоволствие, ако майка й не я бе държала под око, но тъй като Арабела Комбс познаваше своенравния характер на най-голямата си дъщеря, беше държала Маргарет под ключ, докато не бе дошло време за церемонията.

Арабела беше планирала всеки един детайл от „сватбата на сезона“ (както я наричаха всички, тъй като никой друг от обществото не се бе оженил след този съдбовен ноемврийски ден) много преди да се прочете сватбеното споразумение и беше решила да не допуска нищо — или никой — да я провали.

— Е, определено получи това, което искаше, майко — изрече Маргарет на себе си, тъй като наоколо нямаше никой. — Омъжена съм за херцог и някой ден внуците ти ще носят титли, по-високи от твоята. Надявам се да си щастлива, защото аз не съм и никога няма да бъда.

Претъркулвайки се по корем, тя перна една тревичка, която заплашваше да погъделичка носа й и положи глава върху слабата си ръка. Над нея лятното слънце грееше безмилостно и й се прииска да не си бе забравяла бонето. Сега луничките й щяха да бъдат крещящо очевидни, докато преди се забелязваха само на определена светлина, а червената й коса щеше да почервенее още повече, въпреки че нямаше идея как ставаше така — просто знаеше, че ще се случи, защото така й бе казвала майка й — и щеше да заприлича на дивачка.

— О, кой, по дяволите, го интересува — промърмори тя, защото бе истина. Никой, освен слугите, не я виждаше и тъй като на тях все още им предстоеше да свикнат с новия й навик да носи мъжко облекло, дълбоко се съмняваше, че няколко лунички щяха да представляват проблем. И без това луничките и червената й коса не бяха най-големите й грижи.

Откакто се бе омъжила, Маргарет беше изоставена в Хийтридж, порутено имение, което принадлежеше на новия й съпруг. Нямаше нищо против изолираната си среда, а по-скоро скуката, която я съпътстваше. Нямаше какво да прави, нито с кой да говори. Никакви пакости за скрояване. Трите й най-добри приятелки бяха останали колкото можеха след сватбата, но всички имаха свои собствени животи, към които да се върнат.

Катрин беше бременна отново с четвъртото си дете, Жозефин обикаляше континента с нейния съпруг, а Грейс се подготвяше за сватбата си за изключително неподходящия според Маргарет лорд Мелбърн.

— Мога да залинея тук и да умра, и никой няма да разбере — въздъхна драматично. Обръщайки се по гръб, тя прикри очите си от слънцето с ръка и захапа долната си устна. Това, от което се нуждаеше, бе ново приключение. Нещо, с което да запълни времето между закуска и вечеря. Може би някой нов кон, който да тренира.

За момент лицето на Маргарет се озари, докато не си спомни, че съпругът й бе избягал с всеки цент от доста голямата й зестра, след като я изостави в това разпадащо се извинение за имот. Все още не знаеше дали я бе оставил нарочно без нито едно пени, или просто не се бе сетил да уговори издръжка за новата си съпруга, но и в двата случая резултатът бе един и същ. Беше заклещена тук, докато той не се върнеше, или докато по някакво чудо родителите й не решаха да я спасят. Не можеше да избяга, дори и да искаше, тъй като нямаше карета в имението, а конете бяха толкова стари, че гърбовете им бяха хлътнали чак до земята.

Беше се опитала да наеме някой, който да я отведе до Лондон, но никой в радиус от двадесет мили не искаше да си предложи услугите без предварително заплащане благодарение на неплатените дългове на съпруга й.

— Аз съм една бедна херцогиня — въздъхна Маргарет. Обръщайки главата си настрани, тя повдигна едната си вежда към овцата, която пасеше близо до нея. — Чувала ли си някога за бедна херцогиня? Не? Нито пък аз. Макар че като се замисля, какъв е смисълът да ревеш за вече разлятото мляко? Не го приемай навътре, главата горе и всичко подобно. И така.

Скачайки на крака, тя избърса изцапаните си с трева длани в кафявите си панталони, които й беше дало едно от конярчетата, преди да си замине, и приглади бялата си ленена риза.