Джилиан Итън: Червенокоса красавица

Сега идваше не толкова приятната част, но трябваше да се направи, затова Маргарет прибра косата си под една широка шапка, нави ръкави, взе друга ръчна количка и започна да чисти изпражненията в обора.

Беше тежка работа, но се наслаждаваше на спокойствието. Една крива усмивка се появи на лицето й, когато си спомни как мускулите й бяха пищяли в протест, когато за първи път се беше заела с грижите за цялата конюшня, но сега ръцете й бяха силни и лесно загребваха тора и плискаха кофи с вода.

Почти беше приключила, когато из въздуха проехтя непознато цвилене. Все още държейки вилата, Маргарет показа глава през предния вход и наблюдава с интерес как един лъскав породист кон приближава. Толкова беше пленена от телосложението на коня и изящните му движения, че дори не забеляза ездача, докато не слезе на земята пред нея и не постави юздите в ръцете й.

— Ето — каза, като даже не я погледна, — охлади го и се погрижи за него.

Маргарет захапа вътрешната част на бузата си, за да не се засмее. О, сега вече бе видяла ездача много добре, въпреки че той даже не я бе забелязал.

— Желаете ли също така да го нахраня? — попита, умишлено говорейки с нисък тон.

— Да, разбира се — отвърна ездачът кратко и отсечено. — Оседлай го отново след час. Няма да остана тук дълго.

— Може ли да попитам защо?

Ездачът се обърна и присви тъмнозелените си очи към нея. Маргарет затаи дъх, очаквайки да я познае, но той просто бръкна в джоба си и й хвърли две монети, които тя хвана веднага.

— Охлади го, погрижи се за него и го нахрани. Ще се върна след час.

Без да каже нищо друго той тръгна към къщата. Маргарет се втренчи след него в безмълвно недоумение, сигурна, че всеки момент ще се обърне и ще се върне. Когато входната врата се затръшна след него, тя поклати глава.

— Можеш ли да си представиш? — попита тя дорестия жребец. Конят я удостои с непоклатима тишина. — Е, да — продължи тя, като изсумтя леко, докато разхлабваше пристегнатия ремък на коня. — Трябва да си му верен. Все пак си негов жребец. А аз съм само съпругата му и мога да ти кажа, че изобщо не го харесвам.

Хенри Джеймс Себастиян Уинтър, шестият херцог на Хийтридж, не беше в добро настроение. Беше яздил в продължение на три дни, за да види съпругата си, а проклетата жена не беше където трябваше да бъде. Нали й беше дал изрични инструкции? Да остане в Хийтридж до завръщането му. Поне вярваше, че беше казал това. Благодарение на нетрезвото му състояние в деня на сватбата детайлите все още му бяха неясни.

Вече бе изгубил един вбесяващ час, претърсвайки всеки инч от дома си в търсене на някой, който да му каже къде беше лейди Уинтър, но изглежда броят на слугите бе намалял драстично от последната му визита и единствения човек, който успя да открие, бе една плаха прислужница, която нямаше представа къде е отишла господарката й. Чудеше се къде, по дяволите, се бе дянал Хейстингс. Хенри знаеше, че възрастния иконом трябваше да е някъде наоколо, но ако бе така, явно отказваше да се покаже.

Проклинайки цветущо под носа си, той излетя от къщата и закрачи към конюшнята. Нямаше да загуби и секунда повече в търсене на разглезената госпожичка, за която се бе оженил. Без съмнение се беше върнала в къщата на родителите си и седеше в някой салон, отпивайки лимонада, докато той се покриваше с мръсотия и кал, докато я търси.

Когато спря малко преди обора, Хенри свали палтото си и го отърси. Наблюдаваше с отвращение как във въздуха се издигна прах. Където и да беше съпругата му, не изпълняваше задачите, които й бе възложил. Никога досега не бе виждал Хийтридж в толкова окаяно състояние. Почти му беше станало жал за величествената, стара постройка, която беше оставена да изгние до основи.

Учудващо единственото място, което изглеждаше прилично, бяха конюшните и ботушите му стъпиха върху прясно застланата слама, когато влезе вътре.

— Ехо? — извика, присвивайки очи, докато зрението му привикне. — Тук съм за коня си.

Същото конярче, на което бе поверил Финеган при пристигането си, изскочи от една клетка и се взря в него. Дрехите на момчето бяха дори по-мръсни от преди това и миришеше на тор и кал. Сбърчвайки нос, Хенри отстъпи назад.

— Къде е конят ми? Заминавам си.

— Толкова скоро? — попита момчето, като се облегна на една греда и се килна настрани. Един слънчев лъч се процеждаше през входа на обора, огрявайки половината лице на момчето. Кожата му беше неестествено гладка за момък, а по бузите си имаше лунички. А една абсурдно голяма шапка закриваше очите му. Не можеше да е на повече от тринадесет-четиринадесет години и Хенри усети непознато чувство на състрадание. Ясно бе, че момчето работеше здравата, за да поддържа конюшнята чиста и подредена. Вършеше задачите на голям мъж и ако слабото му тяло беше признак, то работата беше започнала да си оказва влияние.