Джилиан Итън: Червенокоса красавица

Беше неоспорим факт, че мъжете имаха по-добър късмет от жените. Да вземем за пример съпруга й: преди осем месеца беше разорен и беден, а сега беше червив с пари и обикаляше света, харчейки нейната зестра, докато тя беше заклещена в това разпадащо се имение. Това никак не бе честно.

Потупвайки разсеяно пухкавата глава на овцата, Маргарет препусна надолу по хълма, като ту вървеше, ту подтичваше по пътя до Хийтридж.

В по-добри ръце имението с петдесет и седем стаи щеше да бъде не друго, а великолепно, но времето и занемареността си бяха казали думата. Боята по первазите на прозорците се лющеше. Големи парчета мазилка липсваха от стените. Дори тревата, заобикаляща имението, беше избуяла и обрасла с плевели, след като градинарят беше напуснал и нямаха пари да наемат нов. Вътрешната част на имението не бе в по-добро състояние от външната с мръсния си под, прашасалите гоблени и непоносимата миризма на мухъл през дъждовните дни.

Зачервена и леко изпотена, Маргарет забави ход няколко крачки преди главните стъпала, които се извиваха от голямата входна врата и на места бяха ощърбени и обрасли с трева между пукнатините.

Хейстингс, иконом, лакей и в някои редки случаи и главен готвач, я посрещна вътре точно до вратата с чаша студена лимонена вода. Едър мъж в началото на петдесетте, който беше служил предано в Хийтридж в продължение на тридесет години и не бе получавал заплата за последните две от тях. И все пак бе останал, предимно защото нямаше къде да отиде, нито семейство, за което да говори.

— Заповядайте, лейди Уинтър — каза той, предлагайки чашата на Маргарет.

Тя я пое, отпи жадно, хлъцна и я остави на една прашна масичка.

— Казвала съм ти да не ме наричаш така — напомни му строго.

— Но това е вашето име — отвърна той.

— Не, това е името на съпруга ми. А и двамата знаем, че далеч не съм дама, затова защо е необходимо всичкото това суетене. Наричай ме Маргарет ако трябва, ако искаш Маги, но никога, никога — тя се спря за да потръпне — не се обръщай към мен като към херцогиня.

Намек за усмивка се появи под впечатляващия прошарен мустак на Хейстингс.

— Както пожелаете, лейди Уинтър.

Маргарет вдигна ръце във въздуха.

— Небеса, защо изобщо се опитвам? В колко часа е вечерята днес, Хейстингс?

— В пет и половина, лейди Уинтър.

— Значи имам време да пояздя?

— Ако пожелаете.

— Ха! — извика тя победоносно. — Този път не го направи.

— Кое, лейди Уинтър?

Раменете й се отпуснаха.

— Предавам се. Ако не се върна навреме за вечеря, започвайте без мен.

— Как ли пък не — отвърна Хейстингс, потресен даже от самата мисъл.

Маргарет завъртя очи.

— Освен мен, тук живеят още петима души, Хейстингс. Защо всички трябва да ме чакате, щом ще закъснея? Просто поддържайте чинията ми топла и аз ще вечерям, когато се прибера.

Обръщайки се на пети, тя заслиза надолу по стълбите, преди Хейстингс да успее да заспори и се отправи направо към конюшнята.

Унищожен от огън и наскоро построен отново, оборът с десет клетки беше единствената постройки в имота, която не беше занемарена и Маргарет беше решена да я запази така. Тя извика на всеки кон по име, докато крачеше по прясно почистената и изравнена пътека и един по един те изваждаха главите си над вратичките на клетките, за да я поздравят с цвилене.

— Гладна ли си? — попита тя, спирайки се да почеше под брадичката Попи, една тъмнокафява кобила.

В по-ранните си години Попи беше орала земите, простиращи се зад имението, но вече бе станала по-скоро бяла, отколкото кафява, и накуцваше. Милият й характер я бе направил една от любимките на Маргарет и тя често я глезеше с моркови и ябълки, откраднати от кухнята.

В единия край на конюшнята имаше прилежно струпано сено. Напълни ръчната количка с приятно ухаещата суха трева, нахрани всеки кон, и докато те преживяха сеното, смени количката с кофа пълна с овес. Намокри житото на Попи, тъй като кобилата нямаше много останали зъби, с които да дъвче, и когато се наядоха, отвори всички клетки, за да пусне животните на вечерната им паша. Минаваха покрай нея един по един, твърде привикнали с ежедневния си режим, за да препускат напред, а тя тръгна след тях, за да затвори вратата.