Джилиан Итън - Мрачна красота

— Маркъс, искам развод.

Маркъс Уилям Томас Уиндфеър, седмият херцог на Кенсингтън, повдигна очи от счетоводните книги, за да погледне равнодушно към жена си. Тя отвърна предизвикателно на погледа му със сапфиреносините си очи, горящи с упорития блясък, който му беше познат до болка, и изпъна плътните си розови устни в безкомпромисна линия.

Когато Маркъс беше срещнал Катрин Нетъл на дебютантския й бал преди четири години, тя беше най-привлекателното момиче в цялата зала. Веднага го беше пленила с чувствените извивки на устните си и музикалния звън на смеха си. За жалост женствеността й с времето се беше превърнала от привлекателна в спираща дъха.

Беше дребничка, със стройно тяло, нежна, бяла кожа и гъст водопад от лъскави руси коси. Тази сутрин бе облечена със синя рокля, която подчертаваше тънката й талия и деликатните й извивки. Косата й беше прибрана в разхлабен кок, а на ушите й висяха изискано перлени обици. Беше й ги подарил за сватбата и тя ги носеше само когато щеше да иска нещо от него.

— Не — каза безизразно, след което върна вниманието си обратно върху редовете с числа, които беше пресмятал. Една тънка ръка се спусна над бюрото, сграбчи счетоводната книга и я издърпа под носа му.

— Катрин — въздъхна той, — държиш се като дете. Тази сутрин нямам време за гневните ти избухвания.

— Гневни избухвания? — Една руса вежда се повдигна нагоре. — Нямам гневни избухвания, скъпи, просто настроения. Всички документи са готови. Единственото, което искам от теб, е да се подпишеш.

— За трети път ти казвам — просъска решително той, — че няма да се развеждаме. Чисто и просто това не се практикува. Сега ми дай счетоводната книга и се махай от кабинета ми.

— Не се практикува често — поправи го Катрин, подавайки му книгата. — Но се практикува. Не се обичаме, Маркъс. Никога не сме се обичали. — Тя го изгледа умолително, а в сините й очи проблесна емоция.

Маркъс се зачуди разсеяно дали щеше да се разреве. Катрин беше страхотна актриса, талант, който за съжаление откри едва след като се венчаха. След първата бурна година от брака се бяха отдалечили един от друг все повече и повече. Той живееше в имението си в Кенсингтън през зимата, докато тя посещаваше баловете в Лондон и ходеше в провинцията с останалите дами от висшето общество през лятото, докато той ръководеше бизнеса си от града. Беше удобно споразумение и за двама им. Или поне докато в главата й не се бе загнездила абсурдната мисъл за развод.

През последните две седмици го беше преследвала като хрътка. Даже бе стигнала толкова далеч да го последва от Лондон до Кенсингтън — нещо, което се беше заклела да не прави, освен ако не го сполетеше някакъв смъртоносен инцидент, за което го беше информирала, че с удоволствие ще дойде в провинцията, за да присъства на погребението му.

С дистанцията помежду им Маркъс беше започнал да забравя как ухаеше жена му. Какъв беше вкусът й. Можеше да се съсредоточи единствено върху лошите й качества, от които имаше предостатъчно. Дори беше започнал да пренебрегва факта, че все още бе лудо влюбен в нея — жената, която ненавиждаше земята, по която стъпваше той.

Сега обаче, накъдето и да погледнеше, тя бе там. В кабинета му, в трапезарията на вечеря, в конюшнята при любимата му кобила. Беше станала негова втора сянка. Сянка, от която не се нуждаеше и която не желаеше. Жена му беше започнала да го побърква.

— На сутринта ще замина за Уудсгейт — каза, когато внезапната мисъл го връхлетя. Устата му се изви в лека усмивка, чудейки се как така не се беше сетил по-рано. Катрин може и да беше напуснала удобствата на градската си къща, за да го последва в провинцията, но никога нямаше да се довлачи до другия край на Шотландия, за да дойде в Уудсгейт — малка, порутена ловна хижа, която му беше оставена от някакъв далечен чичо. — Не знам колко време ще отсъствам, затова ще е най-добре да се върнеш в Лондон, докато ме няма.

— Уудсгейт? — повтори Катрин. Устните й се разтвориха в удивление. — Защо, за бога? Не си ходил там от почти две години. — Очите й се присвиха подозрително. — Няма да отидеш там само за да избягаш от мен, нали, Маркъс? Това би било много недостойно от твоя страна.

— И какво, ако е така? — отсече той, като се изправи от стола с едно плавно движение, и поставяйки заякналите си от язденето ръце върху бюрото, се приведе напред. — Какво правиш тук, Катрин? За какво е всичко това? Казах ти, че няма да има никакъв развод и точка! Сега прави каквото ти казвам и излез оттук.