Джилиан Итън: Червенокоса красавица

— След две седмици ще пътувам за Лондон по работа. Ще ме придружиш. — каза след кратка пауза. Пусна китката й, извади една бяла ленена кърпичка от джоба на палтото си и избърса пръстите си.

Жестът не остана незабелязан от Маргарет, но тя бе твърде обсебена от думите му, за да го коментира.

Той се взря в нея безизразно.

— Не подлежи на обсъждане.

Почти изпита съжаление към клетия мъж. Без съмнение бе очаквал да сведе глава и покорно да се съгласи с всичко, което беше планирал. Можеше само да предполага, че жените, които бе срещал в живота си досега, са били толкова пленени от титлата му, че направо са падали в краката му. Сигурно безброй пъти са му казвали колко красив и интелигентен е.

Добре де, наистина беше доста привлекателен с пясъчно русата си коса, стройното си тяло и проницателните си зелени очи — трябваше да му го признае — но интелигентен? Маргарет се спря да не изсумти. Едва ли.

— И защо, небеса, бих дошла с теб? — попита тя.

— Защото си ми съпруга — отвърна просто той.

— И защо, бъди така любезен да кажеш, реши да играеш ролята на предан съпруг след всички тези месеци? Може би те гризе съвестта? — предположи сладникаво.

— Доста си невъзпитана — отбеляза той, поглеждайки я с разсеяна гримаса, сякаш бе забравил, че е там.

Маргарет усети нова вълна от гняв да се разлива в нея, толкова силна, че направо я задушаваше. Дори когато стоеше точно пред нея, Хенри не си правеше труда да я удостои с вниманието си.

— А вие, сър, сте дръвник!

— Става късно — каза той, пренебрегвайки обидата й. — Ще се наложи да прекарам нощта тук. Отиди да осведомиш прислугата, че желая да приготвят господарската спалня, да напълнят ваната и да ми сервират вечерята в стаята.

Зачуди се какво ли щеше да направи, ако го ритнеше в пищяла. „Вероятно щеше да ме запрати в Лондон много по-бързо“, помисли си мрачно. Наистина беше иронично. Беше стояла, оплаквайки се от факта, че съпругът й я беше изоставил, а сега, когато се бе завърнал, повече от всичко искаше той да си замине отново.

— Чу ли ме? — попита Хенри.

Маргарет изсумтя твърде непристойно като за една дама и тросна глава.

— О, чух ви много добре. Но ще направя ли каквото наредихте? Сега, това е въпросът, Ваша Светлост. А отговорът на този въпрос е „не“! — Тя се обърна на пети и закрачи обратно към конюшнята, без да поглежда назад.

Хенри наблюдаваше в изумено мълчание как жена му върви надолу по алеята. Наистина ли току-що му бе казала „не“? Със сигурност не я бе чул правилно. Никой не му отказваше. Никога.

Веждите му се свъсиха, докато гледаше как стегнатото й дупе, което се очертаваше прелестно от тези отвратителни бричове, изчезва от гледка. Потърка брадичка. Изглежда току-що му беше отказано и то от собствената му съпруга.

Не беше нормално. Клетата жена сигурно беше полудяла от отсъствието му. Това бе единственото обяснение, което имаше смисъл. Жалко, наистина. Бе толкова мила, когато я срещна за първи път. Нищо общо с тази малка хала, която всичко на всичко му се беше изплюла в окото. А видът й. Милостиви боже! Сигурно в деня на сватбата е бил по-пиян, отколкото си бе представял, щом се бе съгласил да се ожени за жена, която изглеждаше така. Беше като торба с кокали с кисела физиономия и огненочервена коса. Поклащайки глава в недоумение, Хенри продължи към къщата.

Хийтридж все още беше подозрително лишен от прислуга, когато Хенри влезе отново, но сега, след като знаеше, че жена му със сигурност е тук, нямаше намерение повече да играе игрички.

— Знам, че сте тук — извика към стълбите. — И ако не слезете тук в следващите пет секунди, ще ви сменя всичките.

Наоколо се вдигна прах, когато три прислужници и намръщеният Хейстингс се появиха като от магия. Наредиха се пред него с гръб към стълбите и Хенри забеляза, че тепърва му предстоеше да види по-окаяна група от тази пред него.

— Къде са останалите? — попита той.

— Това сме всички, Ваша Светлост — отвърна най-високата прислужница от трите — жена с тясно лице, къдрава черна коса и доста дълъг нос.

— Това сте всички? — попита Хенри изумено. Поклащайки се на пети, той сключи ръце на гърба си и погледна към Хейстингс — единственият, който разпозна — с леден поглед. — Какво се случи с Манинг? Фелпс? Конярчетата Тим и Том? Готвачката Клоурис?

— Заминаха — отвърна Хейстингс, като гледаше право напред.

— Заминаха? Какво, да му се не види, искаш да кажеш с това заминаха? Къде отидоха?

— Лейди Уинтър ги освободи — каза високата прислужница, когато никой друг не проговори.